Ангъс я поздрави за добре дошла, освободи хората си, после я грабна в обятията си със сълзи в очите и едва тогава те успяха да поговорят. Каза му, че е добре, че братовчедът на Иън не й е сторил нищо лошо, но Ангъс изглеждаше бесен, дето някакъв си бунтовник е имал наглостта да отвлече дъщеря му. Генералът искаше тя да се върне във Вашингтон и да не си показва носа навън. Но Риса държеше на своето, обявявайки, че не може да пази стаята до края на войната. Ангъс й нарисува мрачна картина на бъдещето, изпълнено е потенциални свекърви, които не биха погледнали с добро око на желанието й да асистира като медицинска сестра. Тя заяви, че не я интересува и че не ще издържи протакането на войната, ако не върши нещо полезно. Баща й бе напълно съгласен с нея.
Не че да следваш войската беше лесно. Северните батальони надхвърляха по численост южните, но преследването на бунтовниците бе трудно и мъчително занимание. Останал насаме с дъщеря си, Ангъс доброволно призна, че армията е изгубила много от своите най-добри офицери в битки с Конфедерацията. Войниците ставаха жертви на болестите много по-често, отколкото на куршумите. Лятото още повече усложняваше проблемите им. Понякога горещината бе непоносима, а комарите по-кръвожадни от който и да е северен или южен батальон. Маларията, шарката, дизентерията и други епидемии всяваха хаос сред мъжете. Междувременно се включиха в кампанията „Полуостров“, докато Маклелън правеше неуспешни опити да превземе Ричмънд. Дните преминаваха в маршировка и борба с болестите. Понякога се натъкваха на престрелки. Друг път имаше големи битки, ужасяващи рани и смърт. За умиращия войник това нямаше голямо значение. Сразени от пушечен изстрел или повалени от болест, виковете на войниците бяха еднакво неприятни, както и отчаяните крясъци на мъжете, които разбират, че трябва да загубят крака си, за да оцелеят. По-лоши бяха случаите на венерически болести. Нямаше нищо по-ужасяващо от войник в последния стадий на сифилис. Армията винаги бе следвана от проститутки и войниците, изплашени и самотни, очакващи смъртта да ги връхлети всеки момент, бяха нетърпеливи да се забавляват.
Но следването на войската позволи на Риса да бъде близко до баща си. Работата с доктор Аби Танър, стария хирург, служещ при хората на генерала, заемаше цялото й време и не й позволяваше да се замисля. Щеше да се чувства по-добре, ако не беше лятната жега и храната. През юни Риса се разболя — факт, който скри от баща си и от хората му. Не смееше да признае на генерала, че понякога й се гади при вида на кръв и че стомахът й не издържа на гледката и крясъците, когато ампутираха нечий крак.
Животът в армията не беше никак лек. Но тя бе вкусила от истинската същност на войната и никога повече нямаше да се върне при пухените завивки.
Постоянно бяха в движение. Веднъж, през една юнска нощ, когато не се чуваха изстрели и гърмежи, медицинският корпус откри изоставена къща. По-късно вечерта Риса се разположи в стар красив фотьойл и докато размишляваше за войната, изведнъж чу познат глас, който нежно назова името й. Когато се обърна, едва не извика, невярваща на очите си — на прага на стаята стоеше Иън Макензи. Изправи се и се втурна към него, прегръщайки го силно. Той я притисна, вдигна я на ръце и най-после я остави на земята.
— Иън! Как се озова тук? Радвам се, че си жив и здрав. Искаш ли уиски? Видя ли те баща ми? Какво става с Алена? Отдавна не сме се чували. Дори не съм й писала, толкова съм заета тук!
— С удоволствие ще пийна.
Наля му уиски от гарафата на масата. Подаде му го, а той я накара отново да седне на стола, за да си почине.
— Седни. Знам, че си много изморена. Чух, че работиш без почивка. Знаеш ли какво говорят войниците за теб?
Тя учудено повдигна вежди.
— Нищо лошо, надявам се.
Иън се засмя.
— Ангелът на генерала. Казват, че можеш да командваш като военен и притежаваш целебен допир, непознат за повечето смъртни. Изглежда, те смятат за ангел с червени коси.
— Иън, тук всяка жена изглежда привлекателна.
— О, ти си хубава навсякъде, Риса. Само дето си доста слаба.
— Добре съм. Всички сме малко отслабнали. Разкажи ми нещо ново.
— За войната? — попита той сухо. — Ами, нека да видим, генерал Поуп е мразен както от Севера, така и от Юга, но при все това той си мисли, че най-накрая ще успее да хване добрия стар южняк Стоунуол Джаксън в долината Шанъндо, докато Маклелън превзема Ричмънд. Генералите се карат помежду си като деца, а моят стар учител Робърт Е. Лий наблюдава отстрани и претегля шансовете си. Ние превъзхождаме бунтовниците числено с хиляди и все пак водим война, знаейки, че можем да изгубим хиляди мъже срещу сто техни, и накрая пак да победим — това е лудост! Какво друго мога да ти кажа?