Тя коленичи до него и взе ръцете му.
— Ти си ми баща и аз те обожавам. И ти се кълна, че никой не ми е сторил зло. Аз самата не съм планирала това, което стана, но, виждаш ли… Не съм сигурна, че ще мога да ти обясня. Войната ни ограбва от толкова много неща, че се почудих дали някога ще мога… Трябваше повече да мисля, разбира се. Но не помислих, и ето ни сега. И ти се кълна, че никой не ме е обидил, най-малко той. Той не е чудовище, просто един бунтовник. — Тя се опита да се усмихне, да разведри малко атмосферата — Вече съм Макензи.
Генералът я изпепели с поглед.
— Татко, моля те, чакам дете и бракът беше единственото решение. Аз съм си още твоя дъщеря, обичам те и те уважавам и още съм янки.
Той докосна бузата и с дълбоко вълнение в погледа.
— А съпругът ти е още бунтовник. Дъще, не разбираш ли? Те ще загубят войната! И твоят глупав съпруг със сигурност ще загине.
Заля я студена вълна. Не беше получавала новини от Джером от сватбата и в главата й се заблъскаха ужасни мисли.
— Татко, всеки ден се моля да не го убият — тихо каза тя. — Това е то ужасната служба на жените по време на война — молим се. Братя, бащи, съпрузи, любими, синове! О, татко, едно мога да ти кажа — много по-добре е да си сред мъжете в бой, отколкото да чакаш. Никога няма да забравя, когато бях във Вашингтон и четяха списъците на убитите. Майки бяха загубили по двама, трима, четирима синове само за ден! Дъщери чуват, как бащите и братята им са били убити заедно! Но аз не мога да променя това, нито мога да променя Джером. Мога само да чакам и да се моля.
Ангъс впери поглед в нея и погали косата й.
— Щом проклетият Макензи ти е съпруг, то се надявам да оживее. И войната да свърши. Прости гнева ми, мила. Той беше само от обич.
— И аз те обичам, татко — прошепна тя. После седна на скута му, както бе правила като малка. Той изръмжа.
— Малко тежка си станала, детето ми.
— Внук или внучка искаш? — заяде се тя.
Той простена.
— Исках зет янки!
— Твърде късно. Внук или внучка?
— Искам да родиш спокойно едно здраво бебе, това е всичко. Сега ставай, млада госпожо. Отивам да си лягам. Аз съм стар и уморен човек, а ти прибавяш всеки ден по един сив косъм в косата ми.
— Татко, прощавай, ама ти си вече напълно посивял.
— Познай кой е причината, дъще моя.
— Да чуя такова нещо от един генерал!
Ангъс се усмихна. Тя стана и му помогна да се изправи.
— Лека нощ, татко. — После спря. — Но защо куцаш?
— Лека повреда, скъпа. Един шрапнел ме закачи.
— Но аз трябва веднага да извикам хирурга! — Тя се втурна към вратата.
— Стой! Няма да позволя на някакво докторче да ми отреже крака, нито пък ще позволя на теб да се разпореждаш с телесата ми. Ясен ли съм?
— Напълно, татко.
Когато той си легна обаче, тя се наметна и изтича до стаите на слугите зад къщата. Там намери Бартоломю.
— Можеш ли да пратиш някого да намери капитан Макензи и да му каже, че го викам?
— Разбира се, мисис.
По-спокойна, Риса се върна в стаята си, изми се и си легна. Бебето приритваше в корема й. Тя се замисли колко много го обича вече — и колко е влюбена в баща му.
Изведнъж чу шум в стаята. Надигна се и наостри уши. Може би й се беше счуло?
Не беше.
— Риса?
Тя се обърна стресната.
Той беше там. Джером. Тя го загледа смаяно.
— Джером! — отрони се от устните й.
Той й се усмихна вяло в отговор и подигравателно каза:
— Викала си ме.
— Какво? — започна тя, но се спря. Сега разбра. Беше изпратила за Джулиън, доктор Макензи. Но Бартоломю е чул само Макензи, и ето ти тебе.
Беше толкова хубаво да го види. Беше тук. Беше жив. Тя се отказа да му обяснява грешката.
— Е? — попита той.
— Да, съжалявам, дано не съм те притеснила. Трябваше да те видя.
— И защо?
Тя се поколеба.
— За да… Исках да…
— Че говори де!
— Исках да се извиня!
— За какво? — обърка се той.
— За това, което ти казах, преди да се оженим.
— Кое по-точно? Ти каза доста неща.
— За всичко. Не исках да се омъжвам за теб заради положението си, заради това, че ти беше влюбен в друга, сгоден за жена, за която наистина би се оженил.
Той я гледаше с безизразни кристални очи.
— Разбираш ли, аз съм възпитана… Твърде независима съм за връзка, която…
— В крайна сметка какво искаше да ми казваш? — попита той и тя усети странен трепет в гласа му.
— Исках да те питам къде си бил.
— Какво?
— Къде беше досега?
— Защо всъщност питаш? — учтиво се поинтересува той.
— Ей така! — извика тя, напълно унизена. — Защото исках да знам дали си бил в Чарлстън.