Не позволяваха на Риса да го види, въпреки че се чудеше с горчивина каква полза щеше да има, ако й бяха разрешили. Тя видя яростта в очите, гласа, думите му. Той я обвини и никога нямаше да й прости.
Не беше по-щастлива и с баща си, тъй като бе убедена, че Ангъс го е натопил, въпреки че отрече.
— Дъще — настоя той, когато Риса нахлу в офицерския щаб с пукването на зората. — Не знаех нищо за това допреди малко.
— Татко, ти го искаш мъртъв! Достатъчно често го заплашва в пресата, пред мен и пред други хора…
— Бях ядосан наистина, че някакъв глупав бунтовнически капитан е взел дъщеря ми за заложница. Но ти замина и се омъжи за него, дори очакваш дете! Не, момиче, не го искам мъртъв! Но помни ми думите: по-добре да е военен затворник, отколкото капитан, борещ се да пробие затягащата се блокада! Помисли за това, Риса, ако остане в затвора, може би ще доживее края на войната!
Баща й не проумяваше, че Джером няма да се примири с пленничеството си.
Щеше да намери начин да избяга — дори да рискува живота си. А затворите и в Севера, и в Юга, бяха страшни като бойни полета. Равнището на смъртност в тях бе застрашително — не по-малко от двайсет и пет процента.
— Може да умре от глад или болести. Не го познаваш. Ако друг затворник е слаб или болен, той ще му даде храната си. Ще се бори за останалите.
— Риса! — извика Ангъс сърдито и я притисна в бащинската си прегръдка. — Не съм предизвикал неговото пленяване, кълна се. Признавам, че бих го направил, ако знаех, че е на Сейнт Огъстин, защото съм едновременно янки и твой баща, но не подозирах, че се забавляваш заедно със съпруга си под носа ми! Но едно нещо мога да сторя, мога да обявя, че той е мой зет, баща на бъдещия ми внук и че го искам жив.
— О, татко! Можеш ли да ми обещаеш, че ще остане жив? — попита Риса разтревожено.
Той поклати глава.
— Никой не може да обещае такова нещо по време на война, детето ми. Никой. Но ще наблюдавам внимателно къде ще го отведат. А що се отнася до теб, трябва да се върна във Вашингтон, а после на фронта. Естествено този път ще дойдеш с мен.
— Не, татко.
— Но, Риса…
— Първо ще прегледаме крака ти. После, когато се оправиш, може да се върнем във Вашингтон. А аз ще те последвам скоро, обещавам.
Генералът спореше с нея и настояваше. Което бе добър знак, защото, докато обсъждаха бъдещето й, Риса успя да накара командващите офицери да осъзнаят неговото положение и да изпратят през реката куриер с бял флаг. Отчаяно се нуждаеше да открие Джулиън, но не възнамеряваше да го направи лично, както преди.
Джулиън влезе в града невредим с обещание да се върне по същия начин през реката.
Когато Ангъс легна на операционната маса и Джулиън се зае да преглежда крака му, той каза:
— Синко, трябва да носиш синята униформа на Съюза.
Джулиън се усмихна. Войските на Флорида разполагаха само с няколко униформи и хирургът бе облечен в домашни памучни бричове и мека тютюнева риза — без следа от военна униформа.
— Понякога хората си мислят, че с Иън сме близнаци. Но никога не го оставяйте да ви подведе. Всъщност аз съм с половин инч по-висок, което го подлудяваше в младежките ни години. Сега той просто го отрича.
Като не отместваше поглед от мъжа, който преглеждаше крака му, Ангъс попита:
— Защо, синко, ще си правиш труда да кърпиш един стар съюзнически генерал като мен?
Джулиън се усмихна, без да вдига очи от крака на Ангъс.
— Аз съм лекар, генерал Магий. Дал съм клетва да лекувам.
— Можеш ли да спасиш крака ми?
— Да, мисля, че мога.
Ангъс потупа доктор Крипт, който също участваше в прегледа.
— Виждате ли, мистър! Този млад бунтовник може да ми спаси крака.
Теър Крипт хвърли поглед на Риса, която сви рамене.
— Страхувам се, че не е стигнал до поста генерал благодарение на нежност, такт и дипломация — обясни тя. — Но уменията на Джулиън са наистина забележителни.
Теър кимна и се обърна към Ангъс.
— Мистър, с радост ще науча от бунтовника каквото мога.
Въпреки протестите на Ангъс Риса помогна на Теър Крипт да сложи упойка, както нареди Джулиън. Напоиха тампон с хлороформ и го поставиха в тесния край на една фуния. После я приближаваха все по-близо, и по-близо до лицето на пациента, който вдиша и накрая заспа. Джулиън работеше бързо и говореше с Теър през цялото време, давайки му съвети за нещата, които бе научил и оценил като най-ефективни при лечението на болести и рани.
— На практика упойката се използва от двайсет години — обясняваше Джулиън. — През тази война ние изпробваме истински ползата от нея. Срамно е, че обикновено не разполагаме с нищо освен уиски, което нашите пациенти пият, и куршуми, които да захапят. Когато попивах кръвта, мистър, използвайки нов тампон за всеки войник, открих, че това прави чудеса.