Танди Ларсън беше един от най-жестоките надзиратели. Не беше упълномощен да бие затворниците, но си намираше оправдание, когато мъжете не се движеха достатъчно бързо или не се намираха в правилната част на двора. Тогава ги налагаше с приклада на пушката. Джером му се опълчи още първите дни — хвана го за яката и счупи пушката му, когато надзирателят започна да удря лейтенант Антъни Хокинс от армията на Мисисипи.
От всички страни се бяха стекли надзиратели, но Джером не бе докоснал Ларсън, просто ги разтърва с Хокинс. Капитанът не беше глупав и нямаше намерение да се остави да го застрелят — трябва да имаше начин да се измъкнат, и той щеше да го открие.
От този ден капитан Ларсън го взе на мушка. Един ден, когато се върна от упражнения, намери Борегард, проснат на леглото с игла за шапка, забита в сърцето. Глупаво бе да тъжи за един плъх — не и след като войната отнемаше стотици човешки живота дневно и затворниците изтребваха гадинките, за да намалят размножаването им. Но харесваше проклетия плъх — не бе виждал такава смелост и съобразителност у много хора. Замълча си за случката. Бе унижил Ларсън пред колегите му, и той явно смяташе да му го върне.
Джером беше прекарал около месец в Олд Капитол, когато Ларсън се приближи до него в общата стая, където Джером седеше с други затворници.
— Имаш ли новини от мисис Макензи, капитане? — подхвърли насмешливо Ларсън. — Може и да си герой на Юга, но жена ти е по-добра! Първо примами теб, а после хвърли в капан и кораба ти! — рече той със смях и се обърна.
Джером едва не го уби. Бърз като вихър, той се хвърли върху надзирателя и го просна на пода. Отново взе пушката и затисна гърлото му с коляно.
— Говори бързо, човече. Ако ще го правиш, казвай всичко, което знаеш!
Ларсън, с насинено око и почти задушен, издаваше скимтящи звуци. Джером намали малко натиска.
Хокинс, който стоеше близо до капитана, го предупреди:
— Останалите надзиратели вече идват със заредени пушки, Макензи!
— Говори! — заповяда Джером на Ларсън.
Надзирателят беше почервенял.
— Корабът ти е заловен с жена ти на борда по крайбрежието на Флорида.
— Къде е тя сега?
— Не знам. Предполагам, че офицерите на Съюза са я изпратили с почести, задето им е помогнала да пленят кораба.
— А къде са корабът и екипажът?
— Някои от екипажа били освободени, а останалите отведени в затвора Елмира. Корабът ще бъде преекипиран за нуждите на Съюза. Не знам къде ще го откарат!
— Капитане — извика Хокинс, но беше твърде късно.
Половин дузина надзиратели се бяха събрали в стаята и дори онези, които харесваха Джером, сега нямаха никакъв избор. Усети тъп удар по главата от приклада на пушка. Пред очите му се завъртяха звезди, после всичко изчезна.
По-късно се събуди в килията си, където го държаха сам още една седмица. Главата му туптеше дни наред, а с болката го обзе и нов прилив на гняв. Първо си представи Риса на средновековен уред за мъчения, после как я налага с камшик, привързана на корабната мачта. Но, странно, виденията го накараха да се почувства още по-зле. Всичко, което искаше да направи, бе да я разтърси, докато зъбите й започнат да тракат, да я заключи в далечна тъмна кула, където да не може да го нарани. Питаше се как е способна на такова долно предателство. Едно беше да го прави на глупак, съвсем друго, да се качи на борда на неговия кораб и да предаде информация на съюзническите власти. Все пак бе негова жена, очакваше дете от него, и хората му не биха я заподозрели. Отнасяха се добре с нея, направо я обожаваха. Сега половината гният в затвора Елмира, известен с болести и смърт.
Точно преди Коледа Джером получи няколко писма от семейството си. Сидни се опитваше да организира размяна между Джером и нейния кавалерийски полковник янки, който се бе възстановил напълно. Чичо му Джарет ходатайствал за него пред приятели във Вашингтон, а брат му Брент не оставял на мира властите в Ричмънд. Иън се бе опитал да го види, но го уведомили, че ще позволят посещения през февруари.
Не получи никаква вест от своята продажна съпруга. През януари затворниците зъзнеха на студа и не спираха да говорят — бореха се с войната между стените на затвора, мъчеха се да се стоплят и да запазят здравето си. Водещата новина бе Декларацията за независимост на Линкълн, която бе изготвил по-рано, но не я огласил, докато не се случи нещо, което можеше да обяви за победа на Севера. До началото на януари вестта за Декларацията се разнесе навсякъде. Документът даде свобода на робите във всички щати, „разбунтували се“ срещу правителството на Съединените щати.
— Това е адски нелепо! — каза Норман Джей, — артилерийски капитан от Тенеси. — Той освобождава южняшки роби. Как може да прави това? Защо не освободи робите в Севера? И как ще ги освободи там, където вече води война?