Дръпна се от вратата, но се поколеба за част от секундата. Не притежаваше достатъчно власт, за да влияе на затворничката си. Заканите му бяха просто блъф — нямаше никакво намерение да обеси горкия Фин; що се отнасяше до Риса — тя беше сериозна заплаха и Джером знаеше, че е готова да направи всичко в името на Съюза дори с риск за живота си. Но щом изнудването я правеше по-благоразумна, той нямаше нищо против да го използва. Не можеше да допусне тя да избяга. Сигурно съществуваше и по-безболезнен начин да я накара да мирува.
Джером напусна къщата в лошо настроение, давайки последни нареждания на хората си.
След като той замина, Риса започна да крачи из стаята. Не можеше да стои на едно място — беше твърде нервна, за да мисли за бягство. Чувстваше се неудобно в полуизсушените от огъня дрехи, пропити от солената влага. Подтикната от внезапен импулс, тя отвори раклата. Алена беше дребничка, а Риса — висока, но все щеше да се намери нещо по-прилично от дрипите си. Забеляза, че в гардероба има и чужди дрехи. Откри кюлоти и долна риза, както и много рокли, които й бяха точно по мярка. На умивалника беше оставена пълна кана с чиста вода. Изплакна лицето си. После свали втвърдените от солта дрехи. Изми се от глава до пети. Изсуши тялото си и си хареса нови одежди, без да се замисля на кого принадлежат. Вероятно този нещастник — братовчедът на Иън, имаше любовница. Надяваше се тази жена да побеснее, като види, че дрехите й липсват, и това да му вгорчи живота.
Може пък да беше женен. Във всеки случай женен мъж не би се държал по този начин.
Бузите й пламнаха от срам. Не искаше да си спомня за предната нощ. Трябваше да помисли за жалката си участ. В какво всъщност се бе заклела? Той поиска думата й, но какво му обеща?
Да не създава проблеми.
Е, сега го нямаше. Можеше да прави каквото си иска. Приближи се до прозореца, дръпна завесите и погледна в тъмното.
Луната светеше отвисоко, обагряйки нощта в омайно виолетово. Зачуди се дали не можеше да пропълзи по перваза и да намери начин да избяга. Тъкмо обмисляше тази възможност, когато някой мина отдолу — страж с пушка на рамо.
Е, поне се надяваше да не я застрелят и да не обесят горкия Фин.
Обърна се и тръгна нерешително към салона. Тъкмо бе стигнала до вратата, когато се почука. Риса замръзна на мястото си.
— Да — каза предпазливо.
— Може ли да вляза?
Това беше женски глас. Може би на Алена, а може би не.
Втурна се към вратата и я отвори. На прага стоеше висока слаба жена с екзотична хубост. Косата й беше гарвановочерна, очите й имаха цвят на лешник. Чертите на лицето й бяха нежни.
Докато влизаше в стаята, от нея се разнесе лек аромат на парфюм. Походката й беше изключително грациозна. Имаше индианска кръв — ето защо притежаваше такава необикновена красота. Риса отстъпи назад, припомняйки си, че всеки в къщата можеше да й бъде враг.
— Приятно ми е, мис Магий. Аз съм Дженифър.
Риса нито помръдна, нито отговори.
— Братовчедка съм на Иън и доведена сестра на Джером — обясни жената.
Името й беше познато. Дженифър беше много добра приятелка на Алена. Мъжът й бе убит в Манапас още в началото на войната. Загубата я бе довършила.
— Разбира се. Дженифър. За мен е удоволствие — измънка Риса.
Дженифър се усмихна.
— Джером ми каза, че заминаваш с него веднага щом се върне. Помислих си, че може да спиш. Затова се колебаех дали да те безпокоя. Но исках да се уверя, че си намерила чисти дрехи. Брат ми ми разказа за злополуката в морето. Съжалявам много. Изключително благородно е от твоя страна да дойдеш тук от името на Алена. Каква добра приятелка си! Нищо чудно, че Иън толкова много те обичаше! А също и Алена. Е, в началото страшно ревнуваше от теб, но после ми писа колко добре се отнасяш с нея. Господи, говоря празни приказки, но войната е виновна за всичко. Стига толкова, приготвила съм ти обяд. След като си будна, ще ти го донеса.
— Благодаря, но моля те, остани да си поговорим. Злополука с лодка, така значи!
— Нека донеса подноса.
— О, не се притеснявай. Мога и сама да отида до кухнята.
— Няма нужда. — Дженифър се обърна и излезе от стаята. Риса понечи да я последва, но точно в този момент на вратата застана един от мускулестите моряци на Джером Макензи — симпатичен момък със сламеноруса коса и едва набола брада.
— Извинете — обърна се тя към него.
— Страхувам се, че не е позволено.
В гласа му се долови искрено съжаление, но остана непреклонен. Риса се върна разочарована в стаята.
След миг Дженифър се върна с подноса.