— Риса! Забранявам ти, тази работа е опасна.
— Шегувам се, татко — рече бързо тя.
Но блясъкът в очите й с цвят на аквамарин бе толкова заплашителен, че Ангъс се зачуди дали наистина се шегуваше. Беше дълбоко наранена. Ангъс се опасяваше, че е силно влюбена в мъжа си, който й бе причинил толкова много мъка.
Осъзна, че трябва да се срещне насаме с него. Е, поне това можеше да се уреди.
16
През един леденостуден мартенски ден млад войник водеше Ангъс Магий по коридора на затвора към килиите.
— Вие сте първият му посетител, мистър, но предполагам, са ви пуснали, защото сте генерал Магий. Всички тук много се страхуват от капитана, макар на мен да ми се струва порядъчен човек. На няколко пъти можеше да навлече огромни неприятности на янките, за което едва не отнесе сачма в главата. Както и да е, мистър, той е тук и ви очаква — рече младият войник, посочвайки една заключена врата с зарешетено малко прозорче на нивото на очите.
— Благодаря — каза Ангъс.
— Ако желаете да влезете с охрана…
— Не, благодаря. Искам да се видя със затворника насаме.
Войникът се поколеба. За момент Ангъс се ядоса, съзнаващ, че младежът се тревожи заради възрастта и физическите му възможности в сравнение с тези на затворника. Генералът не беше дребен и, за бога, все още беше силен мъж. Но не дойде за премерване на силите, а заради Риса. Войникът отключи пред генерала.
— Както желаете, мистър. Аз, за всеки случай, ще бъда наблизо. Ако стане нещо, викайте. Въоръжен съм.
Вратата се затвори. Ангъс чу хлопването на резето, огледа празната стая и видя мъжа, застанал с гръб към него, загледан през затворническия прозорец. Широкоплещест, въпреки мършавостта си, причинена от оскъдицата на войната, Джером Макензи все още изглеждаше внушителен в огромната износена вълнена куртка на Конфедерацията.
В килията беше толкова студено, че всичко замръзваше. Ангъс си помисли, че за човек, свикнал с дългогодишните жеги на субтропичния полуостров Флорида, тук е непоносимо. После осъзна, че мъничко злорадства, дето на Джером му е студено.
Макензи се обърна към него безучастно и го загледа. На свой ред Ангъс се вторачи в зет си. Наистина много си приличаха с Иън: имаха почти еднакво телосложение и отдалеч можеха да бъдат взети за един и същи човек. Но косата на този мъж, при все че бе гъста и тъмна, имаше лек червен оттенък, скулите му издаваха благородство, макар и с дивашки произход. Той беше забележителен мъж — смесването на кръвта във вените му му придаваше могъщо, уникално излъчване. Жалко все пак, че Риса не се омъжи за Иън преди войната — това щеше да предотврати ужасната дилема, стояща пред всеки от тях сега. Иън вървеше по правия път. Двамата с Риса имаха много допирни точки и Ангъс още си блъскаше главата защо между тях не се получи. Как Риса бе срещнала този мъж и бе заченала дете от него.
— Знаете ли кой съм? — попита Ангъс мрачно.
Макензи се усмихна — печална, самоиронична усмивка.
— Моят тъст? — на свой ред каза Джером и пристъпи към Ангъс.
Генералът не беше много сигурен какво се случи после. Може би имаше нещо в тона на Макензи, може би беше непоносимата болка, която измъчваше Риса, или горчивината, с която изрече тези думи. Каквато и да бе причината, когато Джером пристъпи напред, Ангъс се нахвърли отгоре му.
Юмрукът му закачи лицето на капитана, макар и леко. Макензи бе светкавично бърз — хвана Ангъс Магий за китката и я изви, парирайки удара му.
Ангъс видя очите на този мъж — кристалносиня ярост. Напрегна се, чудейки се дали не бе време да извика на войника да застреля затворника, преди да е решил да му счупи врата. Но Макензи само се изправи, на гърлото му пулсираше вена, а в очите му все още гореше онази бясна ярост.
— Защо не ме ударихте в гръб? — попита Ангъс.
— Защото сте баща на Риса.
— Можеше да ме проснеш на пода, синко.
— Можех да ви убия, мистър — рече Джером на един дъх. — Но вие сте бащата на моята съпруга, а също така генерал на Съюза. Искам да живея и да се измъкна оттук.
— Имате си добри причини — промърмори Ангъс.
— Кажете ми, мистър, как е синът ми?
Ангъс се усмихна.
— Добре. Кажете ми сега, насилвал ли сте я някога за нещо?
— Тя това ли каза? — запита Джером с горчивина.
Ангъс бавно поклати глава.
— Не.
— Тогава защо не вярвате на собствената си дъщеря?
Генералът се поколеба, силно изненадан. Повдигна учудено вежди.
— Питам ви.
— Никога не съм я принуждавал, мистър. Боли ме да призная, че досега тя дори успяваше да наклони положението в своя полза — каза той сухо, но после се разколеба. — Накарах я да се омъжи за мен.