Но никога не бе възнамерявала да предава хората на Конфедерацията — нито мъжа си, нито приятелите му.
Понякога в кошмарите й се явяваше залавянето на Джером. Виждаше очите му, начина, по който я погледна, когато разбра, че са обградени. Преживяваше тези ужасни мигове, страхувайки се, че той ще се бие до смърт, поваляйки неколцина съюзнически войници. Представяше си как накрая издъхва пред очите й. Понякога сънуваше хората от „Лейди Варина“ и очите им, когато осъзнаха, че са заобиколени от кораби на Съюза, на които уж бе предала местоположението и крайната цел на пътуването на бунтовническия кораб. Гневно отричаше да е извършила нещо лошо, запазвайки достойнството си пред Хамлин, Мат, доктор Стюарт и останалите, но си спомняше ясно мирния начин, по който се предадоха — и погледите, с които я удостоиха.
С напредването на зимата и приближаването на пролетта, баща й все по-рядко идваше в града. Най-сетне кампанията, която провеждаше, завърши с успех.
След дълго и неуморно преследване на влиятелни личности от управлението, Риса най-после получи обещание за освобождаването на хората от Флорида, затворени в Елмира, след обработването на нужните документи. Беше наела адвокат, който да поеме случая. Той оспори несправедливото задържане на мъжете, толкова пъти освобождавали янки от пленените кораби, без да им сторят нищо лошо.
Моряци янки, получили по-добра медицинска помощ от лекаря на „Лейди Варина“, отколкото от своя собствен, бяха включени в петицията по нейна инициатива. Така тя успя да постигне целта си.
Дотегнаха й местата за срещи, определени специално за жените по време на войната във Вашингтон. Започна да й се струва, че губи разсъдъка си. Можеше да направи твърде малко, за да успокои мъката, която я тормозеше непрекъснато. От време на време се взираше във фасадата на Олд Капитол, надявайки се да види Джером. Чудеше се какъв ли план ще измисли мъжът й, за да й отмъсти. Генералът й бе предал думите му, че не желае да види нито нея, нито детето.
Ето защо реши да работи отново при войниците, да помага на болните и ранените. Нещо, с което да се отвлича от мислите си.
Не че Джейми я оставяше сама, напротив. Понякога, докато го държеше, усещаше дълбоко в сърцето си, че нищо друго на света няма значение. Беше убедена, че той е най-прекрасното бебе, което се е раждало някога. Очите му искряха и не преставаха да я наблюдават. От косата му не падна и косъм — тя ставаше все по-лъскава и тъмна. Викаше по-силно от войнишка тръба и се усмихваше от самото начало.
Отначало Ангъс възнегодува, когато тя пристигна в лагера, страхувайки се за нея и за внука си. Всеки момент тук щеше да връхлети врагът, прославен с мълниеносните си атаки. Освен това се намираха на вражеска територия — Вирджиния. Но веднъж пристигнала, на Ангъс сърце не му позволи да я отпрати. Докато я укоряваше, той също така й обясни, че в момента не изпълняваха нападателна операция. Генералът водеше млади надъхани момчета — новобранци, които трябваше да заместят хилядите убити. Обучаваше ги най-старателно, неуморно ги строяваше и тренираше, за да ги превърне в сплотени дисциплинирани бойни части, които не биха се поддали на натиск.
Дните минаваха, Риса доказа, че е достойна дъщеря и Ангъс започна да се радва, че ги е последвала. Тя възобнови работата в полевата болница, редовно пишеше от името на обхванати от носталгия млади момчета, повалени от болест, преди още да са се изправили срещу вражеските куршуми. Четеше на войниците, които бяха с бинтовани глави или просто не можеха да четат. От разговорите край лагерния огън Риса научи, че Хукър планира масиран кавалерийски поход срещу армията на генерал Лий, освен това знаеше, че войските на баща й също замислят акция.
Но не успя да присъства на нея.
Беше прекарала деня с доктор Лемюел Хернандес — човекът, който бе решен не само да спасява човешкия живот, но и щади пациента, доколкото е възможно. Днес беше избрал да оперира по метода, известен като ресекция или ексекция. За него бе характерно, че увредената част от ръката или крака се премахват и после крайникът отново се зашива. Ако операцията е успешна, тя оставаше пациента накуцващ със скъсена кост, но все пак с истинския си крак, а не с протеза. Често беше невъзможно да се оперира по време на люта битка. Имаше много ранени и бързината бе от решаващо значение, но когато му се отдадеше възможност, доктор Хернандес не се колебаеше да изпробва новия метод. Беше всеотдаен здравомислещ човек в края на петдесетте. Откри, че спокойната обстановка в полевата хирургическа палатка на Риса му помага да се съсредоточи. Бе способен да работи с часове, без дори да пийне и капка вода. Но винаги й бе признателен и помогна на толкова много войници, че Риса с удоволствие работеше с него. Обичаше суровия му безмилостен режим на работа — не й оставяше и минута за размисъл. Ако искаше да преживее войната, без разумът й да я напусне съвсем, заниманията с доктор Хернандес бяха най-сигурният начин.