Риса не биваше да допусне да подскача от всяко шумолене на стъпки. Трябваше да се довери на охраната и да се моли Джером да предпочете свободата пред отмъщението. Стана, изми се с претоплена вода от ведрото върху грубата походна маса. Нощта беше леденостудена и Риса побърза да нахлузи памучната нощница. После се зави с одеялото.
Все още трепереше и въпреки изтощението, не можа да заспи. Проклет да е Джером Макензи!
Опита да брои овце, но овцете се превръщаха във вълци и всички имаха неговото лице.
Колко нелепо — трябваше да поспи, а не можеше.
По едно време явно бе задрямала. Чу шум, но помисли, че е сънувала. Но не, не беше като сън. Преследваха я кошмари. Отначало й се стори, че се върти в мъгла, виждаше лицата на ранените, до ушите й достигаха писъците на мъжете, легнали на операционната маса. Въртеше се като обезумяла, за да се събуди. Изведнъж мъглата се избистри и тя се озова в каютата на Джером насред морето. Усети внезапно издигане и люлеене, когато Хамлин Дъглас се опита да отклони „Лейди Варина“ от курса, за да избегне янките, които ги преследваха. Втурна се към палубата и видя няколко кораба на Съюза да идват от север.
От изток се приближаваха още два кораба. И още два от юг… Хамлин прикова очи върху нея.
— Някой е знаел къде ще се намираме и по кое време, мисис Макензи. Ако съпругът ви беше тук, можеше да избягаме от тези копелета. Но го няма. А не мога да рискувам вашия живот и живота на момчетата в толкова опасна игра.
Доктор Стюарт, застанал до Хамлин, я прихвана през кръста.
— Ако има стрелба, ще бъдете в смъртна опасност. Никой от нас не ще рискува живота на бебето. И… — прочисти гърлото си и продължи: — Е, вие сте янки. Ще ви посрещнат с радост и ще се погрижат да получите всички удобства. Ако и ние се предадем, няма да има никакви жертви…
— Сигурно имате приятели на корабите, нали, мисис Макензи? — попита я многозначително Хамлин. Не я обвини направо, но… откъде знаеха янките, че ще бъдат точно тук? Дали не я следят? Напоследък се опитваше да бъде изключително внимателна.
— Не се притеснявайте за мен! — рече тя сърдито на Хамлин. — Направете това, което щяхте да направите, ако не бях на борда. Господа, не съм сторила това, казвам ви…
— Риса, моля ви, върнете се в каютата. Може да навредите на бебето — каза доктор Стюарт.
— Мога да му навредя и в каютата. И не съм съобщавала на никого, че ще бъда на този кораб. Ще остана на палубата, пък каквото ще да става!
И така Риса застана на носа на кораба. Първият лейтенант, който стъпи на борда, за да приеме капитулацията на „Лейди Варина“, я поздрави, сякаш й беше роднина, макар че не го беше виждала през живота си. Когато я отведоха от кораба, хората на Джером се спряха, за да я погледнат — усети укора им, който сякаш изгаряше гърба й. Чувството беше ужасно — Юда трябваше да е изпитал същото, но той поне е бил виновен! Само по какъв начин я гледаха! И все пак яростта в очите им не можеше да се сравни с погледа, който й отправи Джером онази нощ на Сейнт Огъстин! Не й беше дал шанс, осъди я без думи. Никога нямаше да й повярва, нито да й прости. Но и тя няма да му прости никога — за това, че не й се довери. Въпреки всичко не можеше да забрави как я докоснаха очите му, изпълнени с болка и омраза. Също както я погледна сега…
Сънуваше, разбира се. За Джером, надвесен над нея, с лице, почерняло от сажди, и кристалносини очи, открояващи се в тъмнината. В този сън той присъстваше като индианец, целият изрисуван с бои. Колко странно. Стори й се, че се мята, върти се и… накрая се събуди. Чувстваше се изтощена, капнала, и все пак… господи, сънищата й бяха толкова истински. Беше в своята палатка, в тъмното, наоколо горяха лагерни огньове, и той стоеше там. Носеше тесни тъмни панталони и черна памучна риза. Косата му беше дълга и галеше раменете му. Очите му я гледаха мрачно и укорително.
Риса премигна с желанието да го премахне от своите сънища. Но той не изчезна.
След малко се разбуди напълно, изправи се в леглото и в гърлото й се надигна вик. Господи, не, не е възможно, не може да е тук, арогантен глупак, който си мисли, че може да дойде при нея просто така, в тъмното! Веднъж вече го заловиха на територията на янките! Пред палатката й имаше стража!
Не успя да издаде дори звук. Той закри устата й с ръка, докосването му бе по-грубо от всякога. Вкопчи се в ръката му, въставайки срещу бруталната му хватка, но той я разтърси с все сила.
— Не мърдай! — заповяда Джером. — И не смей да си отваряш устата!