В очите й напираха сълзи и тя кимна. Той я пусна. Проклета да е, ако остане на едно място! Опита да скочи от леглото, но едва направи и една стъпка. Джером можеше да се движи като нощния вятър с необичайна бързина и грациозност — втурна се към Риса и я повали на покрития с платнище под. Бързо я възседна и погледът му я прогори с ледения огън на яркосините му очи, после се наведе над нея с ръка, притиснала устата й.
— Не, любов моя. Този път няма да извикаш за помощ, няма да плетеш мрежи и да залагаш капани! — Шепотът му бе толкова суров и злобен, че Риса не смееше да помръдне. При все това цялата й воля се напрегна да се бори, докато той я наблюдаваше с пронизващ поглед. Помъчи се да избута ръката му, да го удари и издере лицето му.
С един замах Джером изви ръцете й обратно на гърба и притисна бузите й толкова силно, че от очите й рукнаха сълзи. Този път реши въобще да не шава и застина на мястото си.
Мъжът й беше по-слаб, по-груб, по-зъл отпреди, помисли си Риса. Затворът беше развалил характера му.
— Само си отвори устата, и никога повече няма да можеш да седнеш на задника си! — заплаши той. И да искаше, не би могла да викне. Чувстваше се парализирана. Той беше избягал. Не е било сън. И беше дошъл направо тук. За нея, за съпругата си? Да я види? Не…
Беше дошъл за отмъщение. В това бе сигурна. Притихна, наплашена от мрачният му гняв, но после не можа да не изпъшка, когато той се изправи и я вдигна на ръце с плавно движение.
Вървеше мълчаливо и неусетно я изнесе пред палатката.
Беше луд, умопобъркан — избягал бунтовнически войник, обграден от врагове. Но надхитри всички, скрит в сенките на нощта. Явно възнамеряваше да я отведе някъде, защото тръгнаха към голям черен кон, който чакаше, вързан в тъмното, близо до палатката.
Не би й сторил зло — дали? Никога досега не бе виждала човешко тяло да излъчва толкова топлина. Всяка негова крачка й напомняше за непобедимата му сила.
И яростта. И чувството, че го е предала. Толкова се уплаши, че от устните й се отрониха думи на протест:
— Не! — изохка тя. — Джером, недей! — опитваше да сдържи гласа си. Искаше да избяга от него, но без да го залавят отново.
Не желаеше да го види убит.
Но не посмя да се изправи срещу дивата ярост в сърцето му.
— Джером, моля те, не можеш… няма да позволя…
— Нито дума, нито вопъл! Не дишай!
О, как смееше да прави това! Искаше й се да крещи и да събере всички янки от околността!
— Не ми казвай какво да правя! Пред палатката имаше войник, глупак такъв! Как посмя да го направиш? Уби ли го? Луд ли си? Нашето дете спи!
Джером се сепна и се вторачи в нея.
— Мисис Макензи, в момента бих се нахвърлил и на самия дявол, но те предупреждавам изрично — няма да ме пленят отново. Не съм убивал часовоя, само го обезвредих. А детето ни вече го няма.
Риса замръзна на място, съзряла кобалтовата злоба в очите му и изопнатите черти.
— Няма го? Къде е? — прошепна тя, останала без дъх от натиска на тялото му.
— У дома. На Юг. Където му е мястото.
Тя не помръдна, затвори очи, уплашена, че ще я хвърли като боклук, ако реши да протестира отново. Беше взел сина й!
Ако не се овладее, ще избухне в сълзи от страх. Не може да е целял да открадне Джейми, за да й отмъсти! Дали щеше да я изостави някъде, далеч от детето? Беше ли способен на такава низост?
Дали си мислеше, че тя няма да посмее да извика? За да признае той с мъчения насила къде е отведено детето и от кого. Можеше! Можеше да вика!
Но не го направи. Той можеше да я изостави, а тя не искаше това, тъй като Джером знаеше къде е Джейми.
Той продължи да крачи нетърпеливо към коня, който изглеждаше като черен фантом. Повдигна я и направо я метна на седлото, преди сам да скочи зад нея. Конят отстъпи леко назад, после тръгна право напред. Джером го смушка в хълбоците. Минаха в галоп през целия лагер, заобикаляйки някоя и друга палатка, прескачайки догарящи лагерни огньове.
Риса се вкопчи здраво в гривата на животното. Усещаше Джером зад гърба си, почувства потръпването на мускулите на ръцете и гърдите му, опари я изгарящата топлина на неговото тяло, докато насочваше коня към изхода на лагера.
Един задрямал часовой се провикна:
— Кой е там?
Но Джером не спря галопиращия кон, оставайки глух за вика на пазача. Препусна като вихър, прескачайки импровизираната ограда, която препречваше пътя.
Риса чу гърмежи, но знаеше, че не са в опасност — бяха извън обсега на куршумите. Продължиха надолу по пътя, и Риса едва не изкрещя, когато полетяха право в един гъсталак. За нейно щастие измежду дърветата се показа пътечка и те полетяха по нея с бясна скорост.
Стори й се, че яздят цяла вечност.