Продължи да се надява, че войниците ще ги последват. Но не. Осъзна, че Джером управляваше коня с такава светкавична бързина в тъмнината, че беше почти невъзможно някой да открие следите им.
Никой не ги преследваше.
Нощният вятър сякаш се извиваше около тях и блъскаше телата им. Риса бе заслепена от своите веещи се коси. Едва дишаше, страхуваше се да не падне или да не бъде изхвърлена от черната фурия, която можеше да я стъпче. Сърцето й биеше лудо и беше уверена, че безразсъдното им препускане ще свърши с голямо нещастие. При все това, когато Джером най-сетне дръпна юздите, сърцето й не забави ритъм. Все още бе уплашена, но той не й обърна внимание, а скочи от коня и го поведе към близката горичка. Изведнъж измежду дърветата изскочиха трима мъже, които също водеха хубави черни коне. Единият от тях носеше вързоп, който скимтеше в ръцете му — Джейми.
Риса изписка, скочи на земята, като без малко щеше да падне — толкова огромно беше животното. Все пак запази равновесие и хукна към непознатия, боса и само по памучна нощница. Но се спря на място, когато Джером пое детето от ръцете му и се отдалечи, като наместваше одеялцето около личицето му.
— Здравейте, мадам — рече мъжът, който досега държеше Джейми. Стоеше решително между нея и Джером. Името ми е Антъни Хокинс. Приятно ми е. Съжалявам, че предизвиках такава суматоха, но капитан Макензи нямаше търпение да види момченцето. Другите двама са Робърт Грей и Рики Бойл.
Хората на Джером бяха млади симпатични мъже — елегантни и силни като него. Помисли си, че са избягали заедно с него и знаеше, че е права.
Кимна предпазливо, когато мъжът се представи.
— Вие ли влязохте в палатката и откраднахте детето ми? — попита студено тя.
— Не, мадам. Съпругът ви се промъкна вътре и ми подаде вързопа. Разберете, че не можехме да рискуваме детето да вдигне шум.
— О, да, разбирам — каза Риса, загледана в него. Той я погледна на свой ред. Другите двама се приближиха и застанаха така, че да не може да вижда Джером.
— Много сладко момченце имате, мадам — обади се Хокинс.
— Благодаря.
Зачуди се на какво мнение беше бащата. Дали и той мислеше така? За щастие Джейми спеше, иначе щеше да им проглуши ушите.
Но изведнъж чу синът й да издава слаби гукащи звуци и осъзна с раздразнение, че Джейми се чувства напълно щастлив в обятията на баща си. Мъже! Изобщо не можеш да им вярваш!
Тогава Джером се извърна, пооправи одеялцето, в което беше увито бебето, и тръгна към тях. Риса дори не го погледна. Държейки здраво вързопа, той се покачи на огромния черен кон.
— Антъни, бъди така добър да изпратиш жена ми…
Очите му безстрастно я погледнаха. Тя осъзна, че стои боса на студената земя, облечена с тънка памучна нощница, а той сякаш не забелязваше, че е полугола, или не му пукаше. Усети как по тялото й лазят тръпки и си спомни последната нощ, която прекараха заедно. Между тях имаше нещо повече от страст, помисли си Риса. Топлина, начало на нещо, което можеше да се окаже толкова истинско.
Беше влюбена в него, каза си тя, и й стана много мъчно. Джером я погледна… и само как я гледаше! Сякаш въобще не я искаше тук с него.
Преглътна трудно, твърдо решена да не го умолява или увещава, или пък да се прави на глупачка. Повдигна брадичка и каза тихо:
— Капитане, по-добре аз да взема бебето.
Джером я погледна, държейки сина си и поводите на огромния черен кон.
— Не, скъпа моя, не мисля така. Имахме твърде малко време, а и никога досега не бях го виждал. Ако благоволиш да ни придружиш, Антъни ще ти помогне с радост.
— А ако не желая да ви придружа? — попита Риса.
Той сви рамене, сякаш нейното решение не го засягаше.
— Ако не желаеш… е, сигурен съм, че някой патрул на янките ще пристигне до сутринта.
Всичко би дала, за да го удари. Само веднъж Искаше да му се изплюе в лицето. Но той държеше Джейми. Вместо това закрачи към Антъни Хокинс.
— Хубав кон. Да не сте го взели от Олд Капитал?
— Не, мадам.
— А откъде тогава?
— От един патрул от тази страна на реката.
— Аха.
— Е, почакайте, не стана точно така — намеси се Рики Бойл. В гласа му се усещаше едва различима провинциална напевност. — Война е. Това е Вирджиния. Мисля, редно е да се каже, взехме ги от врага.
— Смятам — добави сухо Антъни Хокинс, — че преди това янките са го конфискували от нас. Конете имат дамги от една конеферма в Мисисипи.
— Предполагам, трябва да благодарим на янките, че са ги нахранили — рече Робърт Грей и се ухили.
Най-после бебето, малкият предател, започна да плаче. Риса инстинктивно обърна гръб на Хокинс и коня, който тъкмо щеше да възседне, и тръгна към детето си. Положи ръце на бедрото на Джером и ги скръсти като за молитва.