— Е, това е идеален пример за каквото ти говоря. Знаеш ли на колко възлиза нашата половина от договора? Ако си мислиш за шестнайсет милиона, познал си.
— За да правите какво? Видях фургоните, но изобщо не ми стана ясно какво правите там.
— Охраняваме летището, ето какво.
— Ами ние?
— Какво вие?
— Имам предвид военните, армията, морската пехота. Какво правим ние? Не пазим ли летището?
— Не. Вие се биете с бунтовниците — поне повечето редовна войска. Джери Бремер, бог да го поживи за мъдростта му, уволни цялата иракска полиция и разформирова армията, така че тук не остана никой друг освен нас, военните доставчици, за да осигуряваме охрана на хората, които идват тук на тълпи да осъществяват контрол и изграждат инфраструктура, както правят всички.
Ивън държеше ръката си върху оръжието в кобура на бедрото. Повечето местни хора на улицата се отдръпваха, за да минат двамата американци, но повечето деца се усмихваха и подтичваха след тях — Ивън, както и иракските деца, беше научил, че американските военни с техните пакети с готова храна са чест източник на лакомства. Но Ивън не носеше лакомства у себе си и искаше да влезе в зелената зона час по-скоро, затова не спираше да си пробива път през тълпата.
Междувременно Рон Нолан не спираше да бъбри.
— Джак всъщност не се справяше съвсем добре след уволнението. Беше се опитал да завърти охранителен бизнес в Сан Франциско, занимаваше се с проблеми във водоснабдяването, случаи на домашно насилие. Но нещата не вървяха. Тогава падна Багдад. И какво направи Джак? Същото, което Майк Батълс с Къстър Батълс. Скочи на самолета с последните си двеста долара и долетя тук да разузнае възможностите за бизнес на това място. — Нолан разпери театрално ръце. — И воала! Два месеца по-късно — шестнайсет милиона зеленички.
— Просто ей така?
— Почти. Джак все още познаваше няколко човека от преди, които го насочили към договора за летището и уговорили онзи, който отговарял за него да му позволи да наддава.
— Но как го е получил? — въпреки нежеланието си, Ивън се оказа завладян от разказа и ентусиазма на Нолан. — Имам предвид, той сигурно се е състезавал с гиганти, нали? „Халибъртън“, „Блакуотър“, КБР.
КБР бяха „Келог, Браун и Рут“. Ивън не знаеше, че самото КБР е филиал на „Халибъртън“, а не напълно самостоятелна компания.
— Аха. И не забравяй „Динакорп“ и „Армър Груп Интернешънъл“. Големите момчета. Да не говорим за „Къстър Батълс“ — всъщност те ни създадоха най-много главоболия. Но Джак се пребори с всичките и измъкна половината доставка.
Даже и посред лудостта на багдадския следобеден пазар, Нолан засия при този спомен.
— Какво предложи той?
— Най-напред най-ниската оферта, понеже не беше наясно и не знаеше колко струва договорът. Но най-важното нещо се оказа времето. Обеща за две седмици да докара сто и петдесет човека.
— Две седмици?
— Две седмици.
Те изминаха още няколко крачки, преди Ивън да се опомни.
— Но как е смятал да го направи? С какво е мислел да им плати? Всъщност, кого си е мислел, че може да наеме? Вие, момчета, имахте ли сто и петдесет служители в Сан Франциско, които да бъдат докарани със самолет тук?
Нолан се запревива от смях.
— Майтапиш ли се? Той имаше трима служители в Сан Франциско. И им беше платил от личните си кредитни карти през юни. Това беше краят за него, ако нещата се бяха объркали. Но не се объркаха.
— И как стана това?
Почти бяха стигнали до пропускателния пункт, а колоната от коли още не беше мръднала. Нолан спря и се обърна с лице към Ивън.
— Това е най-готината част. Джак не разполагаше с повече кредит. У дома никой вече не искаше да му дава пари, затова отново се върна тук и убеди ВКУ да му даде на заем два милиона долара срещу първата вноска по договора.
— Два милиона долара?
— В брой — каза Нолан. — В новички стодоларови банкноти. Които Джак натъпкал в един куфар и отлетял за Йерусалим, където депозирал всичко в банката. След това ми се обади и ми каза да си вдигна задника и да долетя тук. Бяхме в бизнеса.
На портала, въпреки тълпата, която се натискаше да влезе, Нолан показа картата си и двамата мъже си пробиха път през контрола на ВКУ — даже и намръщената охрана изглежда знаеше кой е той. Двамата с Ивън прекосиха огромен, открит, осеян с танкове двор — поне по двеста ярда дълъг от всеки край — пред грандиозна, подобна на дворец сграда. Погледната отблизо тя носеше белезите на бомбардировките, които бяха обсипвали града през последните месеци — все още имаше избити прозорци, дупки по стените от гранати, куршуми и шрапнел.