Изправен зад бюрото, майор Чарлз Тъкър изглеждаше сякаш има нужда да прекара известно време на слънце. Потта му избиваше през ризата. Носеше очила без рамки под високо чело и почти невидими руси вежди — карикатура на изтормозен счетоводител. Той не скриваше презрението си към Нолан.
— Нека видя документите ви. Кой се е подписал този път?
— Полковник Рамсдейл, сър. Координатор на службата за охрана на въздушната база.
— Още един от приятелите на господин Олстронг?
— Другар по оръжие. Да, сър. Били са заедно в „Пустинна буря“.
— Радвам се за тях.
Тъкър погледна към листовете хартия, които Нолан му беше подал. Прелисти първата страница, огледа втората, върна се на първата.
— Всичко наред ли е, сър? — попита Нолан с иронично раболепие.
— Това са прекалено много пари, за да ги носите в брой, Нолан. — Той посочи Ивън. — Кой е този?
— От конвоя, сър. Охрана за пътя обратно до базата.
Тъкър се върна на документите.
— Добре, виждам ведомостта, но какви са тези допълнителни шейсет хиляди за… — той присви очи над хартията — … кучета ли пише тук?
— Да, сър. Кучета търсачи на бомби, за които трябва до осигурим кучкарници, храна, както и за техните треньори и пазачи.
— И Рамсдейл е одобрил това?
— Очевидно да, сър.
Нолан се надвеси и се престори, че търси подписа на Рамсдейл. Ивън потисна усмивката си. Нолан, прекалено вежлив, някак успяваше да вмъкне известна хапливост във всяка реплика.
— Ще поръчам финансова ревизия, за да се провери.
Нолан сви рамене.
— Разбира се, сър.
— Шейсет хиляди долара за глутница кучета!
— Търсачи на бомби, сър. — Нолан си оставаше все така благ. — И инфраструктурата, свързана с тях.
Но очевидно Тъкър не бе в състояние да направи нищо. Формулярът на Нолан беше напълно изряден и подписан от един от упълномощените ковчежници в армията. Той надраска нещо върху долния край на документа. След това вдигна поглед. Зад Нолан редицата отново беше порасла до четири-пет човека.
— В брой? — попита Тъкър.
— Не ви разбрах, сър — отвърна Нолан.
— Майната ти, Нолан! Долари или динари?
— Мисля долари.
— Да. И аз мисля, че така мислиш. С долари ли плащаш на хората си?
— Само това са съгласни да приемат, сър. Старият динар е малко несигурен точно сега.
Тъкър написа още нещо, откъсна второто копие за себе си и го пусна в горното чекмедже отдясно.
— Това отива за ревизия — повтори той, след което погледна покрай Нолан и каза: — Следващият!
3.
Тази нощ в офиса на караваната Джак Олстронг и Рон Нолан пиеха скоч, докато си подхвърляха увит в найлон пакет от петстотин стодоларови банкноти — 50 000 долара — все едно играеха на топка. Офисът на Олстронг, колкото и да беше хубав, си оставаше болното му място. Причината беше, че главната канцелария на основния му конкурент „Къстър Батълс“ („КБ“) се намираше в един от наскоро подновените терминали. Когато Майк Батълс беше пристигнал за първи път преди два месеца, той се оказа наследник на няколко празни корпуса — сгради на летищни терминали — осеяни със стъкло, бетон, боклук и човешки отпадъци. Беше почистил мястото, застлал подовете и покрил стените с тапети (всички неща купени и доставени от Щатите). Постави душове в къпалните и свърза мястото с безжична Интернет връзка.
Горе-долу по същото време Джак Олстронг беше принуден да започне работа върху парка си от фургони, за да може да подслони своите готвачи и пазачи, и все още не можеше да се състезава с такива удобства като плувен басейн и зала за отдих с маса за билярд. Олстронг знаеше, че подобен род козметика е важна, за да убеди клиентите си, че е сериозен и ангажиран с дългосрочния успех на мисията си, но в началото беше спъван от липсата на инфраструктура и просто на помощ.
Но тогава този гений Куван Крекар беше дал идеята за кучкарниците като нов източник на доходи и тя вече започваше да дава плодове. Олстронг сега разполагаше с приличен брой хора от министерството, които започваха да вярват, че кучетата търсачи на бомби и импровизирани експлозивни устройства щяха да са съществен елемент от процеса на преустройство в базите по цялата страна.