Сега подсъзнанието на Харди бе отхвърлило всички онези оптимистични заключения. Докато седеше прегърбен, с пръсти събрани пред устата, той установи, че търси някаква сигурна нишка, която може да свърже Олстронг или неговата компания въобще с някакво престъпление.
Ако Джак Олстронг лично бе наредил на Нолан да елиминира семейство Халил и му бе платил в брой — а според Харди именно така се беше случило — той не можеше да разчита да открие нещо черно на бяло за това, особено след всичките тези години.
Или — поправи се Харди — Чарли Боуен бе открил единственото доказателство, което може непредпазливо да е предал на съпругата си. Но вече всичко е изгубено, каквото и да е било то. И убийствата на Чарли и Хана бяха извършени също толкова професионално.
Даже и Брако да откриеше, че Чарли или Хана Боуен се бяха обаждали или посетили Олстронг през последния ден от живота си, какво щеше да докаже това? Щеше ли да доведе до откриване на тялото на Чарли, което сигурно отдавна е станало храна за рибите? Щеше ли да установи, че някой наемник на Олстронг е дръпнал тялото на Хана в гаража, за да е сигурен, че вратът й ще се чупи, докато пада от стълбата?
Харди знаеше, че това няма да стане.
И стига Олстронг да не признае нищо — а след като няма доказателства, защо да го прави? — тогава даже целият свят да се изправи и да го обвини, той щеше да остане недосегаем. Всъщност, осъзна Харди, при мащабите на дейността на Олстронг, досега той несъмнено се бе обградил със здрава защита — административни помощници/висш персонал, свои собствени адвокати. Те щяха да го държат надалеч от досадници като него или даже сержант Брако, които биха могли да се появят и да му задават нахално въпроси. Харди може би никога нямаше да стигне до него, за да разговарят.
Когато чу как вестникът се удря във външната врата, той отвори отново очи. Тъмнината отвън бе изсветляла леко.
Денят щеше да е дълъг.
Три и половина часа след началото на работния му ден Харди злобно изгледа телефона, иззвънял до лакътя му. Беше на осмата страница от своя апел, позован на Брейди. Беше направил чудесна обосновка на факта, че информацията на ФБР е трябвало да бъде предоставена на Уошбърн. Това би му дало възможност да подложи на кръстосан разпит сега изчезналите и както се твърди бивши федерални агенти по въпроса с внесените от Нолан осколочни гранати. Беше изключил мобилния си телефон и бе оставил строги указания на Фелис да отменя всичките му разговори. Имаше нужда от концентрация.
Но ето че телефонът му звънеше. Затова го изгледа така злобно.
Пусна химикалката и посегна да вдигне слушалката.
— Сигурно е някаква тревога — каза с мек тон. — Да не би в сградата да е избухнал пожар?
— Не, сър. Но лейтенант Глицки каза, че се налага да ви обезпокоя. Очевидно някой се е опитал да убие Ивън Шолер в затвора тази сутрин. Лейтенант Глицки е на линия. Да ви свържа ли?
— Няма да е лошо, Фелис. Да, ако обичаш. — Чу изпукване в слушалката. — Ивън добре ли е?
— Жив е, макар че е много лошо намушкан. Имал е късмет. Ножът е опрял в ребро, иначе сега да е със стайна температура.
— Значи ще живее?
— Не мога да обещая, но очевидно има големи шансове.
— Какво точно е станало, Ейб? Да не се е замесил в побой?
— Е, в затвора винаги е трудно да се установи какво точно се е случило, но според първите сведения той е бил нещо като мишена. Някакъв салвадорски бандит от Лос Анджелис, Рафаел Калдерон, се е опитал да го намушка. Никой не ги е виждал двамата заедно допреди тази сутрин.
— Искаш да кажеш, че някой е наредил това?
— Нищо не искам да кажа. Казвам ти, каквото знам до този момент. Чух, че твоят човек Ивън Шолер бил идеалния затворник. Никакви врагове досега, нито нещо, с което да си е създал такива.
— Значи заповедта е дошла отвън?
— Не знам. Може да е било нещо лично, за което не знаем. Бих се поколебал да дам предположение. Но може би ти имаш да ми казваш нещо.