Глицки хвърли поглед към часовника на стената.
— Диз, това наистина е фантазия. Наистина мисля така. Ако не е така, по твоите сметки следващата атака е след шест седмици.
Глицки го каза почти на шега, но Харди усещаше следващата атака, по-близка.
Възбуден се прибра в офиса си, нареди на Фелис да спира обажданията и прекара следващите два часа в работа над апела си. Едно нещо, което като адвокат можеше да направи, беше да заведе апела и да размърда нещата. Той също чакаше дали Брако ще открие някакво доказателство, че някой от двамата Боуен се е обаждал на Олстронг, но имаше още един, по-пряк начин да научи това. Можеше да вдигне телефона и да попита.
Това не беше стилът на Глицки, а Харди, в ентусиазма си да разбере какво всъщност се бе случило, се чувстваше доста забавен от този процес. Но Глицки се опитваше да разреши два случая на убийства в неговия район и да изправи виновника пред правосъдието. Докато Харди имаше само една задача — да работи за освобождаването на клиента си.
Разликата беше съществена и след нападението срещу Ивън в затвора беше наложително да се действа спешно. Харди се бе надявал полицията да докаже по някакъв начин връзката Олстронг-Боуен, защото тя би подсилило аргументацията в апела му. Но всъщност не се нуждаеше от това, за да го внесе за разглеждане — ФБР и Халил след време можеха да покажат следата към Нолан и Олстронг, но тук ставаше въпрос дали тези първи разговори със свидетели е трябвало да бъдат част от разкритията на прокуратурата, а по това не можеше да има съмнения.
Колкото и да изглеждаше лесно да се обади на Олстронг, в уравнението имаше още един елемент, който Харди можеше да пренебрегне само на свой риск. Тези хора бяха доказали, че са особено активни спрямо хората, застрашаващи бизнес интересите им. Ако теориите на Харди бяха верни, а до този момент той вече бе убеден, че са, те бяха убили двамата Боуен и посегнали на живота на Ивън. И то без да оставят и най-малка следа, която би ги свързала с тези престъпления.
Харди съзнаваше, че в мига, в който вдигне телефона, опасността за собствения му живот изведнъж щеше да скочи. Щеше да се постави точно в същото положение, в което преди него е бил Чарли Боуен, преди да изчезне завинаги.
Но той се нуждаеше от тази информация. Искаше да е сигурен; не можеше да внесе апела си, без да го знае.
Рискът бе наградата.
Харди си беше записал телефона на офиса на Олстронг сред бележките, които си беше водил предишната вечер, докато издирваше факти. На връщане от канцеларията на машинописките, където бе оставил черновата си с надпис „СПЕШНО“, той затвори вратата на кабинета, мина зад бюрото, седна, извади записките и дръпна телефона към себе си. Започна да набира номера със стоманена решимост.
38.
— Джак Олстронг, моля.
— Ще проверя дали е тук. Мога ли да му кажа кой го търси?
— Не знам. Как можете да му кажете кой го търси, ако не е там?
— Моля?
— Казахте, че ще проверите дали господин Олстронг е там. Но щом поискахте да му съобщите кой го търси, значи сте знаели, че е там. Нали така?
Харди не изпитваше особено удоволствие от тази логическа атака срещу бедната секретарка, но след нападението над Ивън смяташе, че времето му изтича.
— Моля ви, съобщете на господин Олстронг, че се казвам Дизмъс Харди и е изключително важно да разговарям с него възможно най-скоро. — Продиктува името си буква по буква, за да го запише тя. — Аз съм адвокат и се занимавам с обжалване по делото на Ивън Шолер, с което съм сигурен, че е запознат. Моля, предайте му, че продължавам работата на друг адвокат, Чарли Боуен, който се е занимавал с това миналото лято. Ако е зает, кажете му, че ще остана тук на линия, колкото е необходимо.
Както се оказа, бе необходимо по-малко от минута. В слушалката се чу глас с неопределим южняшки акцент, лишен от нервност, гняв или страх.
— Джак Олстронг на телефона.
— Господин Олстронг, аз съм Дизмъс Харди и…
Силен, бумтящ смях.
— Да, вече знам. Направили сте силно впечатление на Мерилу, трябва да призная. Обикновено е костелив орех. Разбрах, че работите за лейтенант Шолер?
— Ивън. Да, сър.
— Ивън, точно така. Винаги мисля за него като за лейтенант. Такъв беше, когато работеше за нас. — Направи пауза. — Божичко, онзи батак с него и Рон Нолан се превърна в същински ад, нали? В какви каши се забъркват понякога хората. А едва ли можете да си представите двама по-добри млади хора. Но предполагам, че никога не сте имали щастието да познавате Рон?