— Искаш ли просто да се откажеш?
— Може би ако ми отговори, ще ми бъде по-лесно.
— Но ти имаш отговор от нея. Помисли си.
— Да, прав си. Знам, че си прав. — Надигна бутилката и я пресуши.
Нолан се изправи, отиде в кухнята и се върна с още две бири. Отвори едната за Ивън, подаде му я и седна.
— Къде си ходил на училище?
— „Санта Клара“.
— Колежанче, а?
Ивън сви рамене и Нолан продължи:
— Ей, това не е престъпление. Аз посещавах „Бъркли“ две години. Но не можех да понасям онова място, затова напуснах и се записах в армията. Попаднах при „тюлените“ и животът стана хубав. Ти завърши ли го?
— Аха.
— След това какво прави?
— Станах ченге.
Нолан се ухили и кимна:
— Имах това усещане, че си ченге.
— Защо?
— Приличаш на ченге.
— Познавам много ченгета, които не приличат на мен.
— Знаеш какво да търсиш, обзалагам се, че и те знаят. — Нолан отпи, усмивката не слизаше от лицето му. — То е в походката ти, в стойката. Едър си и се стремиш да поддържаш форма. Нормално да предположа, че си ченге. За всички ченгета навсякъде по света.
Нолан се изправи, вдигна ръка с изпъната длан, а Ивън се протегна и я удари достатъчно силно, за да се чуе пляскането в празната стая. Обратно на стола си, Нолан вдигна бирата и двамата мъже се чукнаха и пиха едновременно по една дълга глътка.
Когато Нолан донесе за трети път бира и те отново се чукнаха, той посочи писмото, което все още лежеше на масата между тях.
— Поддържаш ли връзка с някой у дома, който би могъл да я намери и да поговори с нея? Да открие какво се е случило.
— Всъщност не. Това място не е най-доброто от гледна точка на комуникациите, както сигурно си забелязал.
— Имаш ли семейство?
— Да, но… какво трябва да направя? Да помоля брат си или майка си да проверят дали Тара е добре? Нали ще изглежда странно. Тя може да си помисли, че я следя или кой знае какво.
— Е, ето какво ти предлагам — Нолан отново вдигна бирата си. — Утре летя за Сан Франциско. Ти ми даваш това писмо, а аз го нося лично на нея и я питам дали е чела и останалите. Ще науча цялата история. Връщам се след две седмици.
— Прибираш се вкъщи? Защо?
Той махна с ръка.
— Някаква логистична глупост за Джак. Проблеми в офиса. Да се покажа и да се уверя, че екипажът е на борда и работи. Ако получим някои от тези нови поръчки ще ни трябва нова сграда у дома. — Той сви рамене. — Бизнес. Работата е там, че ще имам достатъчно време да стигна с кола до Редууд Сити. Ще разузная какво е станало с твоето бебче.
— Бивше.
— Както и да е. — Той се пресегна, завъртя плика и прочете: „Тара Уитли“. Красиво име.
— Красиво момиче — каза Ивън.
— Вярвам ти.
— Наистина ли нямаш нищо против да отидеш и да й предадеш писмото?
Нолан разпери широко ръце:
— Хей, приятел! Моля те. Забрави за това. Вече е направено.
4.
Рон Нолан седна на горното стъпало на засенченото външно стълбище, което водеше към втората площадка в кооперация „Еджууд“, Редууд Сити, Калифорния. Сянката бе благосклонно хвърлена от двойка гигантски магнолии, които сякаш стояха на стража пред входа на комплекса.
Един час по-рано, някъде около пет, той беше изкачил стъпалата и позвъни на номер 2С, но никой не отвори. Можеше да се обади предварително и да си уговори среща — името на Тара Уитли бе в телефонния указател — но си помисли, че е по-добре просто да се появи и да й предаде лично писмото. Не искаше да й дава възможност да откаже да го види или да каже, че не й пука, ако не получи следващото писмо от Ивън. Това би усложнило всичко. По-добре беше да се появи неочаквано и да свърши работата.
Не бързаше. Щеше да отдели час-два тази вечер и ако дотогава не се прибереше, щеше отново да дойде по-късно вечерта или на другия ден. Ивън му беше казал, че по това време на лятото тя прекарваше повечето дни в класната си стая, като я подготвяше за началото на учебната година. Тара преподаваше на шести клас в „Сейнт Чарлз“, католическо училище в съседния град. Ивън предполагаше, че не излиза с никого, поне не още. Беше почти сигурен, че си е в къщи някъде за вечеря през повечето вечери, ако всичко с нея е наред — ако не беше пострадала, болна или умряла.
Затова той чакаше, разположил се удобно на твърдото каменно стъпало. Времето бе направо идеално; следобедният аромат на оградата от гардении скриваше автомобилните газове от натовареното улично движение. Отдолу се издигаше мирис на прясно окосена трева, слабо полъхваше на хлор откъм басейна, единият ъгъл на който се виждаше отляво. Ако затвореше за миг очи, Нолан можеше да си представи, че е отново в гимназията. В басейна се смееха и цопаха хора, и безплътните звуци се смесваха с мекотата на въздуха, за да го унесат в дрямка след миг, отвеждайки го далеч от превърналия се в реалност свят на прах и служба, опасности и смърт.