Но тренираното животно в него се събуди напълно веднага щом психиката му регистрира нова вибрация откъм стълбището. Погледна надолу и видя жена в обикновен бански костюм бикини, спряла в този момент на третото стъпало, обърната настрани и разменяща реплики с приятелки, които очевидно също бяха излезли от басейна. От цвета на мократа й коса съдеше, че сигурно е руса, когато изсъхне. Тя падаше на дебел водопад по гърба и стигаше малко под раменете. Беше закачила плажна хавлия на пръста си и я носеше небрежно преметната през едното рамо. Очите на Нолан минаха по цялото й тяло и не видяха нещо, което да не му хареса. Кожата й беше с цвят на мед.
Той се размърда на стъпалото, за да може да вижда по-добре и точно в този момент тя се обърна и го погледна. Улавяйки го на местопрестъплението, му хвърли кратка съучастническа усмивка, която не беше нито смутена, нито подканваща, след което бързо се обърна да се сбогува с приятелките си. Една от тях й подхвърли забележка, която Нолан не чу много добре, но острието на безгрижния й смях достигна до него. От доста време не беше чувал подобен звук.
След това тръгна по стъпалата към него.
Нолан се изправи. Носеше черни обувки, изгладени панталони каки и прибрана в тях камуфлажна риза. В ръката си държеше писмото на Ивън. На средата тя изведнъж спря и всичкият смях изчезна от лицето й. В очите й набъбнаха сълзи и тя вдигна ръка до устата си:
— О, боже. Не е Ивън, нали? Не ми казвайте, че е Ивън.
Разбирайки какво си мисли тя — че е военен куриер, изпратен да й съобщи за смъртта на Ивън в Ирак — Нолан протегна ръка да я успокои и каза:
— Ивън е добре. Съвсем добре. Съжалявам, ако съм ви изплашил. Вие сигурно сте Тара.
Все още извадена от равновесие, тя кимна:
— Да. Но… има нещо общо с Ивън, нали?
Отдолу една от приятелките й извика:
— Тара? Всичко ли е наред?
Това й даде момента, необходим да дойде на себе си. Тя се обърна и махна с ръка:
— Добре съм. Всичко е както трябва. — Обръщайки се към Нолан, тонът й стана по-твърд: — Кой тогава сте вие? Какво правите тук? Накарахте ме да си помисля, че Ивън е убит.
— Съжалявам. Казвам се Рон Нолан. Един от приятелите на Ивън там. Трябваше да се досетя, че изглеждам сякаш очаквам да се появите. Съжалявам.
— Добре, съжалявате. — Тя посочи плика в ръката му: — Ами това какво е?
— Писмо, което Ивън ме помоли да ви предам. Тревожеше се за вас.
— Защо се тревожи за мен? Той е онзи, който е в зоната на войната.
— Не е получавал писма от вас.
— Точно така. Защото не съм писала нито едно. Скъсахме. Може би не ви е казвал това. Какво иска да чуе от мен?
— Не знам. Аз съм само пратеникът. Работата ми е да ви предам това последно писмо и после да му съобщя, че сте добре.
— Добре съм.
— Да, виждам. Искате ли да го вземете?
Тя не помръдна.
Той зачака с плика в протегнатата си ръка, вперил поглед в нея и напълно завладян от това забележително лице. Косата й беше отметната назад и разкриваше чисто, широко чело. Току-що се беше къпала, затова нямаше и следа от грим, който да покрива пейзажа от бледи лунички под раздалечените леденосини очи, разлети върху добре очертаните скули. Дори без червило устата й изглеждаше леко нащърбена.
Нолан се застави да отклони поглед. Трябваше да положи доста усилия.
Тара сведе поглед към плика.
— Да не би да си мисли, че не съм получила другите му писма? — попита тя. Раменете й се отпуснаха, сякаш нещо в нея се предаде. — Не искам да започваме отново. Не го ли разбира? Никога няма да се получи.
— Защото мислите по различен начин за войната?
— Не е само това.
— Не?
— Не. Защо питате?
— Защото той изглежда смята, че именно това е причината. Имам предвид войната. Макар че му казах, а ще го кажа и на вас, хора, които се обичат, не се разделят заради такова нещо.
— Заради това дали са съгласни, че убиването на хора е начин да се разрешат световните проблеми? О, да, мисля че го правят.