— Какво?
— Ти и аз. На вечеря. Просто ми прозвуча толкова хубаво да излезем и… — тя въздъхна и скри паузата с глътка вода. — Не исках да оставям у теб грешно впечатление.
— За какво?
— Че това е среща. Като между мъж и жена.
— Добре, ще се опитам да не оставам с грешно впечатление. А кое е правилното?
— Че това е просто вечеря. Двама души на ресторант.
Той се усмихна насреща й.
— Обратното би било кое? Романтична вечеря?
— Предполагам. Не съм си мислила, че това ще е романтична вечеря. Вероятно затова съм се намръщила.
— Пак се върнахме там, а? Ти се намръщи, защото казах, че си прекрасна, което означава, че аз съм романтично заинтересуван.
— Нещо такова, предполагам.
Сервитьорът пристигна с напитките и Нолан изчака, докато той се отдалечи, преди да пийне от мартинито си и да продължи:
— Добре — каза, — обещавам да не съм романтично заинтересуван. Ти си момичето на мой приятел и това би било неловко, само дето вече каза, че си приключила с него.
— Така мисля.
— Аха. Промяна в историята.
— Всъщност не. Просто не мислех, че толкова скоро ще изляза с някого. Имам предвид на среща.
— Имам една идея. Какво ще кажеш да не наричаме това среща или нещо друго? Да го оставим такова, каквото е. Нужно ли е веднага да вземаш решение?
— Може би не. Просто не искам да ти отправям смесени сигнали. Наистина повече нямам нищо общо с Ивън, но…
— Все още не ти е безразличен.
Тя вдигна рамене.
— Не знам. Това да не отговарям на писмата му е решение. Но да нямаш чувства към някого не е нещо, което можеш да решиш. Не мога да кажа, че съм стигнала дотам. А ето ни нас двамата тук, ти и аз. Ти ме покани да излезем и аз казах да. Не знам защо го направих.
— Не беше ли гладна?
— Можеше да идем в „Макдоналдс“. Нямаше нужда да се издокарвам. А така усещам всичко… по-различно.
— Отколкото „Макдоналдс“? Надявам се да е така. — Нолан се наклони през масата, улови погледа й и го задържа. — Виж, Тара, не е толкова сложно. Не те познавам. Единствените две неща, които знам за теб са, първо, военните, за които е забранено да говорим. Второ, че си много красива. Това е само наблюдение и е рисковано, понеже си мислиш, че те свалям, което прави нещата повече да приличат на една среща, признавам. Затова, да станем от тази маса веднага. — Той се изпъна назад. — Това не е среща. Аз съм твърде стар, а ти на колко си? Двайсет и две?
— Опитай с двайсет и шест.
— Е, аз съм на трийсет и осем и разликата е доста голяма. Бих могъл да съм ти баща.
Тя отпи от виното си и леко се усмихна.
— Само ако си бил преждевременно развит на единайсет години.
Спря, наполовина протегнала чаша към неговата.
— Не знам дали мога да пия за това. Преподавам на единайсетгодишни. Ако бяха по-рано развити, щеше да се наложи да сложим решетки на прозорците.
Нолан задържа чашата си там, където беше.
— Да пием за мира тогава. Може ли да пием за мира?
Тя чукна чашата му.
— За мира може. Мирът ще бъде много хубав.
Нолан паркира на едно празно място близо до апартамента й. Угаси двигателя и светлините и посегна към дръжката на вратата.
— Не е необходимо да излизаш — каза тя.
— Трябва. В тъмна нощ един джентълмен изпраща дамата си до нейната врата.
— Точно така. Но всичко ще бъде наред.
Той се облегна назад в седалката си, после се извърна към нея.
— Опитваш се да избегнеш онзи неловък момент с „ето ни вече до вратата“. Разбирам. Не е нужно да ме каниш вътре да пийнем по едно. Няма да се опитвам да те целуна за лека нощ. Даже и да те намирам за още по-привлекателна, отколкото преди да си прекараме така чудесно. Това беше наистина много приятна вечеря.
— Хубаво беше — но не прозвуча много ентусиазирано. Ръцете й се сключиха в скута, тя седеше и гледаше напред, скована и упорита.
— Какво има? — попита той. — Добре ли си?
Тя въздъхна.
— Писмото на Ивън още ли е у теб?
— Да, мадам.
Тя не помръдна.
— Мисля, че трябва да го прочета. Трябва да прочета и другите.
— Добре. В жабката е, точно пред теб. Заповядай.
Той отвори вратата на колата и излезе. Нощта миришеше на гардения, жасмин, магнолия — беше забравил колко красива може да е Калифорния през лятото. Заобиколи колата и отвори нейната врата.