— Още не съм. Той ми направи услуга като ме назначи за заместник-началник. Не искам да изглеждам неблагодарник.
— Само че си такъв.
— Е, вече прекарах там три години и нещата не стават по-добри.
— А в „Убийства“ ще станат, така ли?
Глицки завъртя чашата си в стесняващи се кръгове.
— По-близо е до това, което съм. Това е всичко. То е причината да съм ченге.
Накрая стигнаха до причината, която ги беше довела тук.
— Толкова е различно — каза Харди. — Имам предвид от преди две години. Имах две деца и жена, които ме чакаха да се прибера вкъщи. Играехме „Скрабъл“ на кухненската маса, за бога. Гледахме заедно видео.
— Ако не ме лъже паметта нямаше търпение да свърши. Беше толкова скучно.
— Не толкова скучно. И даже миналата година, когато Бек замина за Бостънския университет, поне Винс беше при нас и вечеряхме заедно като семейство няколко пъти в седмицата. Сега той е в Сан Диего, а Франи работи до оглупяване и… просто е много различно.
— Гнездото се опразни — каза Глицки.
— Мислех си, че ще ми харесва.
— Ето пак. Отново грешиш — вдигна рамене. — Ще свикнеш.
— Не искам да свиквам. Искам да ми харесва такова, каквото трябва да бъде.
— Как „трябва“ да е?
— Нали знаеш, да излизам на срещи с жена си, да правя сериозни и забавни неща през уикендите, да ходя на разни места, да бъда пак онзи безгрижен човек.
— Кой човек? Не вярвам някога да съм го познавал.
— Знаеш какво имам предвид. Просто не изглежда правилно.
— Кое? Това че Франи работи?
— Не. Тя искаше да се върне на работа след като децата заминаха за постоянно. Аз напълно я подкрепям. Да се върне в училището и всичко останало — искам да кажа, че всъщност го планирахме.
— Но защо просто не помисли, че толкова време ще бъде далеч от теб?
Харди отпи от бирата, преглътна и въздъхна тежко.
— Тя е добра жена — каза. — Не искам да кажа, че не е.
— Малко са като нея. Ако направиш някоя гадост с Франи заради това, ще те хвана и ще ти извия врата.
— Нищо няма да направя. Само се опитвам да разбера в какво положение сме сега. Изведнъж сякаш работата й стана целият й живот.
— А ти никога ли не си оставал насаме след процес за убийство? Никога ли не си пропускал някоя и друга вечеря?
— Не е там… — тонът на Харди стана по-рязък. — Аз изкарвах всичките пари, Ейб. Аз издържах всички. Сега всичко е съвсем различно.
— О, добре. Напълно си прав. Различно беше когато го правеше.
Харди завъртя чашата си на масата и се взря в другия край на слабо осветения бар. Даже излизането с най-добрият му приятел за да говори за себе си не се оказа толкова добра идея. Нещата щяха да се променят и както каза Глицки, щеше да му се наложи да свикне. По дяволите, нещата вече се бяха променили под носа му, а той едва беше видял приближаването им.
— Нищо не е просто, нали?
Глицки сдъвка друга бучка лед.
— Коя беше първата ти улика?
След години на усложнения на нещата и неудовлетвореност, Харди най-сетне се беше предал и взе под наем малко затворено място за паркиране в своя квартал. Двойният гараж все пак беше на пресечка и половина от дома му и му струваше почти четири хиляди долара годишно, но вратата се отваряше с натискане на едно копче до козирката на колата му и беше по-близо от местата за паркиране, които би намерил из улиците наоколо. Вършеше двойната роля на гараж и склад и най-важното, предпазваше и двете им коли от непосредствената заплаха от кражба или вандализъм, или и двете, на които семейството му бе станало жертва три пъти през осемнайсетте месеца преди да плати първия чек за наема.
Разходката до дома тази вечер обаче беше добре дошла. Беше спрял да пие след втората бира с Глицки; в момента нямаше много дела, така че не беше натоварен с обичайния адвокатски куфар, тежък двайсет кила. Нощта беше свежа и ясна. Тяхната двуетажна, викторианска „къща-вагон“ на 34-то Авеню нагоре до Клемънт бе единственото еднофамилно жилище в квартал, пълен с жилищни кооперации. Имаше ограда от бели колчета и добре поддържана, макар и малка морава. Тухлена пътека, опасана с цветя, обикаляше край едната страна на моравата. Четири стъпала водеха до закрит вход с лампа край вратата. По прозорците имаше сандъчета с цветя.
Харди влезе и светна лампата в антрето. Къщата се наричаше „вагон“, тъй като приземният етаж имаше разположението на железопътен вагон. Във всички стаи — дневна, гостна, трапезария — се влизаше от общ дълъг коридор отдясно на Харди, през който сега мина до стаите в дъното.