Ивън пи и въздъхна:
— Шибана работа.
— Точно така. Съгласен съм, че е кучка. Но, братле, добрата новина е, че повече няма защо да се чудиш. — Нолан се поколеба, пи бира и хвърли поглед настрани през стъпалата. — Не знам дали искаш да чуеш това, приятелю, но трябва да ти кажа, иначе никога няма да го научиш. Тя и мен се опита да ме свали. — Вдигайки ръка с възпиращ жест, Нолан побърза да продължи: — Нищо, с което да не мога да се справя и много неохотно я оставих да пофлиртува, но ако имаш нужда да си още по-сигурен…
— Не, това би трябвало да е достатъчно.
— Разбирам те. Но знаеш ли, дай да пробвам някой път. Може да се оправя и с това някой ден, кой знае.
— Може и да си прав.
— По дяволите, разбира се, че съм прав.
Ивън го погледна:
— Наистина ли се опита да те свали?
Нолан тържествено кимна:
— И дори останах с впечатлението, че не й е за първи път, откакто си заминал. Това момиче е истинска лисица, Ив. Да не мислиш, че си стои вечер вкъщи и гледа телевизия? Хайде, и тя е човек, животът е кратък, а там при нея има как да го живееш. Това не е осъдително. Двамата сте скъсали преди да дойдеш. Край. Приеми го.
Ивън наведе глава. Струваше му се, че не би могъл да събере сили да я вдигне.
По дяволите, мислеше си Нолан, може би няма да успее да я забрави. Тази възможност не му бе минавала през ума. Нолан бе казал малката лъжа как Тара е скъсала плика на две, защото си мислеше, че това прави историята по-убедителна и приближаваше окончателната раздяла на Ивън и Тара по-близо до финала. Но сега разбра, че Ивън може и да не го приеме. Може да се опита отново да се свърже с нея, да открие какво се бе случило в Редууд Сити, може дори да успее да му вземе Тара.
Нолан не можеше да допусне това да се случи. Искаше Тара. Беше я получил и възнамеряваше да я задържи, докато не му омръзне, което можеше да означава много дълго време. Обаче реакцията на Ивън го извади от равновесие. Сега той просто трябваше да се пренастрои. Да прецизира стъпките си. Да го държи далече от нея.
Все пак по време на война всичко беше справедливо. И старата поговорка беше права: в любовта, също. Човек трябва да притежава желанието и способността да се настрои и за най-неочакваното.
В крайна сметка Ивън Шолер беше изпратен на опасно място, където може всичко да му се случи. Нолан можеше съвсем мъничко да помогне на шанса, да даде на Ивън да се занимава с нещо друго, което да го отдалечи от Тара Уитли.
Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Ивън твърдо, но приятелски:
— Знаеш ли какво ти е нужно, братле? Трябва ти нещо, което да те накара да спреш да мислиш за това.
— Тук в централата такива неща винаги са подръка.
— Хей, тук има какво да се прави. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.
— А-ха.
— Съмняваш ли се?
Вместо отговор Ивън вдигна бирата си.
— Тома Неверни — Нолан поклати глава невярващо. — Пич, свали тая бира и ела с мен.
Ивън остана така за миг, после вдигна кутийката и изпразни съдържанието й в устата си. Накрая се изправи.
— Къде отиваме?
— На пушечна забава — каза Нолан.
— Какво е това?
— Опушване на муджахидини. Ще ти хареса.
В квартала, съседен на летището, действаше шпионин на Джак Олстронг, образован офицер от бившата Републиканска Гвардия, сунит на име Ахмад Ясим Мохамед. Никой не знаеше каква точно игра играеше, и несъмнено Ахмад предпочиташе нещата да си останат такива, но привидно бе приел новото пост-Саддамово статукво и желаеше да работи за Америка и нейните съюзници за преустройването на страната. Беше се свързал с Джак Олстронг по време на минохвъргачния обстрел на летището през юли, когато под прикритието на преводач беше предоставил информация срещу пет хиляди долара, оказала се ценна при идентифицирането на няколко сгради в бордея край летището, където откриха огромни сандъци с оръжие, минохвъргачки и други експлозиви.
Макар че никой, а най-малко Джак Олстронг, не изключваше възможността Ахмад всъщност да е шпионин, разузнаващ положението на летището в полза на бунтовниците, и макар че Нолан и другите служители на Олстронг единодушно смятаха, че Ахмад използва американското военно присъствие, за да си урежда лични вендети с бивши свои колеги от Републиканската Гвардия, оставаше си фактът, че информацията му почти винаги се оказваше вярна. Когато посочените от него цели бяха унищожени, минохвъргачният огън престана изведнъж. Точно толкова бе необходимо на Олстронг и Калистън, за да го приемат. Олстронг вече няколко пъти бе заплащал на Ахмад за подобна информация и разчиташе на показаната от него интелигентност, за да бъде винаги една крачка преди бунтовниците извън периметъра на летището. И досега тази тактика действаше безотказно.