Никой не беше очаквал днешното нападение, но Ахмад беше пристигнал в охраняваната зона след инцидента. Сега, в зноя на едва настъпилата вечер, той седеше на предната седалка в една от ескортиращите коли на „Олстронг“. Зад волана беше Рон Нолан. Ивън Шолер, в черни дрехи, с жилетка от кевлар и четири бири в кръвоносната система, стоеше неудобно зад картечната платформа на покрива на возилото. Зад тях на седалките двама гурки в черно проверяваха оръжието си.
Групата излезе от главния портал. Далече от дясната си страна те по-скоро почувстваха, отколкото видяха контурите на зацапаните с кал бедняшки жилища. На около четири километра извън заграждението хумвито зави рязко надясно и заподскача през ничията територия, която отделяше летището от жилищата. Нолан угаси фаровете и остави само дневните светлини.
Ивън присви очи в тъмнината, неспособен да различи повечето детайли напред и от двете страни. Съжаляваше, че беше изпил онези бири. Не беше пиян, но усещаше присъствието на алкохола и макар че Нолан го бе уверил, че ги очаква много малка или почти никаква опасност, само един страхотен прилив на адреналин, той също така беше настоял Ивън да си сложи бронежилетка, както бяха направили всички останали.
Ивън си каза, че всъщност може накрая да се нуждае от всичките си сетива и не можеше да се отърси от парливата мисъл, че рефлексите му е възможно да не се окажат достатъчно бързи. Затова устата му беше пресъхнала, дланите потни, а главата олекнала. Беше там самичък, наполовина подаден навън. Не чуваше нищо зад себе си в колата — и това никак не облекчаваше нервността му.
Какво по дяволите бе тръгнал да прави?
В следващата минута бяха влезли в самия град. Когато приближаваха, Ивън си помисли за миг, че колата щеше да се разбие в един от дворовете, но очевидно Ахмад знаеше накъде да ги насочва. Изведнъж влязоха в една толкова тясна уличка, че колата им едва минаваше. Светлина идваше само от прозорците на къщите, но в никакъв случай не беше пуста. Местните стояха отвън, пушеха, разговаряха — тяхната машина привлече няколко деца, които затичаха покрай нея свирейки и молейки за храна и сладкиши.
Пешеходното движение ги принуди да намалят скоростта. Нолан натискаше от време на време клаксона, не спираше, пробиваше си път напред, карайки населението да се отдръпва от пътя му. Ивън, който вече обилно се потеше, стискаше здраво ръчките на картечницата, дори и след като беше чул Нолан да му вика:
— Бъди спокоен, братле. Тук не се случва нищо. Още не сме пристигнали.
Завиха наляво, после надясно, после пак наляво, сега вече по неозначени и незабележителни улици и в нещо като пазарен площад, затворен за нощта, с не повече от неколцина минувачи. Нолан ускори през откритото пространство и навлезе в друг квартал на предградието. Наоколо все още се разхождаха хора, но по-малко и с много по-малко деца. Нолан зави още веднъж и спря пред някакво широко пространство пред нещо, което приличаше на джамия. Тук не се движеше жива душа. Единствената светлина или звук — телевизия или музика — идваха от двуетажната сграда на другия ъгъл отляво.
Вратата отпред се отвори и слезе Ахмад. Затвори леко, после се облегна на прозореца и каза нещо на Нолан. След това се обърна и побягна, потъвайки в друга странична уличка. Нолан угаси всички светлини и после изведнъж отново потеглиха, само за да спрат шейсет ярда по-нататък, след като бяха подминали къщата, посочена им от Ахмад.
Този път двигателят угасна. Тук радиото от вътрешността на сградата се чуваше по-силно и представляваше прикритие за всеки шум, вдигнат от Нолан и другарите му, докато отваряха вратите, излизаха и вземаха оръжията си.
Сега всички се събраха отдолу и от едната страна на Ивън. Бяха си начернили лицата с камуфлажна боя и закачили гранати по жилетките си още в колата и от тази подробност кръвта на Ивън замръзна в жилите. Той видя само зъбите на Нолан в тъмното. Той изглежда се усмихваше.
— Оставям ключовете в колата — каза на Ивън, — в случай че ти потрябват. Нали помниш откъде минахме?
Шега. Даже и при тези обстоятелства. Нолан продължи:
— Ако е необходимо, скачаш зад волана и бягаш, накъдето можеш. Но едва ли ще продължи дълго. И помни като дойдем, че сме в черно, но сме добрите момчета.