— Сега?
— Най-добре сега — отговори Уитман. — Трябва да се махнем оттук.
— Къде?
— Обратно при нашата част.
— Нашата част? Как ще го направим?
— Не знам, лейтенант. Но не е редно да сме тук.
Ивън, опитвайки се да спечели време, насочи поглед първо към Рийз, който стоеше до него, после към Леви, Джеферсън и Онофрио, седнали отпред на кушетките си като еднояйчни близнаци — с лакти върху бедрата и ръце, сключени пред тях — и накрая към Писони, Коши и Фийлдс, които стояха прави, със скръстени ръце, облегнати на стената. За каквото и да ставаше дума, те бяха един отбор, всички обединени в това. И, както изглеждаше, всички ядосани.
— Момчета — каза Ивън — нямаме избор. Изпратиха ни тук.
— Не точно. Изпратиха ни в Багдад, а ние дойдохме тук.
— Не съм сигурен, че виждам разликата, Марш.
Ефрейтор Джийн Писони, пясъчнорус, сговорчив механик от сервиз на Хонда в Бърлингейм и най-млад член на състава, прочисти гърлото си:
— Разликата е, че тук могат да ни застрелят, сър. Днес обстрелваха базата. Досега по улиците просто имахме късмет.
Стоящият до Ивън Рийз се присъедини:
— Списъкът с убитите тази седмица наброява сто и шейсет само в Багдад. Късметът няма да е с нас вечно.
Редник Бен Леви, студент по право в Санта Клара, влезе в хора:
— Тук сме близо месец, сър. Очакваше се това да е временно назначение, нали?
Ивън все още усещаше стаята да се люлее под краката му, но част от него бе започнала да отрезвява.
— Първо, късметът може да е с нас, момчета, ако просто много внимаваме. Но не споря с вас. Не за това бяхме изпратени тук, съгласен съм. Просто не знам какво може да се направи по този въпрос.
— Говорете с Калистън — Нао Коши беше американец с японски произход, програмист на софтуер, който бе измъкнат според него от най-добрата работа на света в „Гугъл“. — Той ни изпрати тук. Той може да ни върне.
— Не трябва да вършим тази работа. — Дебеловратият служител на „Калтранс“ от Халфмун Бей, Антъни Онофрио, беше трийсет и една годишен. Имаше две малки деца и бременна съпруга вкъщи. Беше постоянно най-тъжното момче в групата, но рядко се оплакваше. Сега обаче продължи: — Всичко се прецака, сър. Трябваше досега да са докарали камионите, които сме обучени да поправяме поне до Кувейт. Трябва да сме там и да вършим работата, за която сме подготвени, не да стоим тук зад картечниците.
— Съгласен съм с теб, Тони. Смяташ ли, че на мен ми се стои, тук? Само си мислех, че на вас ви се иска да имате постоянно място за живеене и редовно да се храните.
— Онези, с които пристигнахме — обади се Маншон, — може би вече имат тези неща, където и да се намират. Може да са по-добре от нас тук. Всички искаме да поемем този риск. Нали, момчета?
Общо одобрително бръмчене обиколи стаята.
— Същината, Ив — продължи Уитмън, — е казаното от Тони. Това дето всеки ден излизаме с колите, са глупости. Не искаме да умираме, докато охраняваме Джак Олстронг или Рон Нолан, когато ходят да прибират пари.
— Никой не иска, Марш. Аз също.
— Е, така както вървят нещата сега, това е просто въпрос на време.
Ивън поклати глава в опит да я проясни, след това прекара длан по лицето си.
— Имате право, момчета. Съжалявам. Ще разговарям с Калистън, да видим какво може да се направи. Поне ще задвижа нещата, ако мога.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Писони.
— Имам много лошо предчувствие за цялата тази работа. Всичко тук много бързо се нагорещява. Ще става все по-лошо.
— Ще се заема с това, Джийн — каза Ивън. — Обещавам. Първият удобен момент. Утре, ако е наоколо.
— О, и, сър — добави Уитмън, — може би ще е добре да сте трезвен, когато говорите с Калистън. Ще приеме молбата по-сериозно. Не се обиждайте.
— Не — отвърна Ивън. — Разбира се. Не се сърдя. Прави сте, момчета.
Както се оказа, полковник Калистън нямаше петнайсет секунди, какво остава за петнайсет минути, които да се почувства задължен да посвети на проблема на един лейтенант от запаса, чиято група бе изгодно наета да върши важна работа за един от основните изпълнители на ВКУ. Накрая Ивън отнесе оплакването на момчетата до Нолан, който го изслуша с очевидно съчувствие към положението им и обеща да повдигне въпроса пред Олстронг, който на свой ред да го прехвърли на Калистън. Но като всяко друго нещо в Ирак, това щеше да е продължителен, отнемащ много, време процес, който можеше накрая да не даде резултати. Нолан предложи междувременно да пишат на командира на тяхната запасняшка част или на някои от колегите си в нея, където и да се намираха те на територията на военните действия.