Нолан знаеше също така, че хората може би бяха малко ядосани и на неговата роля в пиенето на Ивън, освен че ги караше да минават с него през ада, но бе сигурен, че нито поотделно, нито като група можеха да негодуват срещу решението му да заеме мястото зад картечницата. Въпреки че това бе технически забранено.
Хванат на място, Ивън почувства, че трябва да защити авторитета си:
— Не мога да позволя това, Рон.
— Разбира се, че можеш — и той махна към картечницата. — Майстор съм на това сладурче.
— Знам, че си майстор — каза Ивън. — Но ти имаш разрешение да носиш само пистолет.
С бляскавата усмивка, която използваше да разоръжава, Нолан стъпи горе и прошепна в лицето на Ивън:
— Братле, онази нощ да ти говори нещо? Това не е от твоите правила. Това е от разпоредбите за военните доставчици. Няма нищо общо с теб. Обзалагам се, че Фийлдс няма нищо против. — Той се обърна: — Нали така, синко?
Младият мъж не се поколеба дори за миг:
— Абсолютно нищо.
— Тук не става въпрос за Фийлдс — каза Ивън, макар че екипите от другите коли започнаха да се приближават, чудейки се какво става.
— За себе си аз съм най-важният въпрос, лейтенант — каза Фийлдс. — Не е правилно да съм там горе всеки ден. Щом господин Нолан иска да опита, аз смятам, че трябва да му благодарим и да тръгваме.
Ивън не искаше спорът да се разрази пред останалите му подчинени, Нолан му хвърляше спасително въже, което можеше да спаси авторитета му и да му съхрани част от уважението на групата. А може би това, което казваше, да беше вярно. Може би това правило касаеше само военните доставчици и нямаше нищо общо с армията.
— Добре — каза най-сетне Ивън и вдигна пръст към Фийлдс. — Само този път, Грег.
Сега Ивън и неговите недоволстващи хора се намираха в един Багдадски квартал на име Масба, където Нолан трябваше да се срещне и да върши бизнес с някакъв племенен вожд, приятел на Куван. Бяха преминали контролния пункт на входа на широката главна улица, която вече бе задръстена от коли. От двете страни витрините на магазините отстъпваха път на високи сгради. Пешеходци заобикаляха тротоарните търговци, които се разпростираха чак на паважа от двете страни на широкия булевард.
Но за разлика от останалите им пътувания през града, днес те се изправиха пред силно проявена враждебност. Деца, които само преди седмица бяха тичали покрай колите да молят за лакомства, днес се дърпаха назад и на няколко пъти замериха минаващите коли с камъни и ругатни. Други „деца“, неразличими в много случаи от въоръжения и опасен враг, се събираха на малки групички и наблюдаваха машините в навъсено мълчание. Големият и продължаващ да нараства брой на цивилни жертви от прибързан картечен обстрел — според Ивън често пъти оправдан, макар и трагичен — започваше да заразява обикновеното население. В едно разделено на племена общество, каквото е Ирак, където смъртта на член на семейството трябваше да бъде отмъстена от цялото семейство, Ивън очакваше всеки момент концентричните кръгове на възмездието да стигнат и до тях — и да бъдат загърбени всички политически или военни правила.
Пътувайки с Нолан отгоре зад картечницата, Ивън беше повече от притеснен. Честно казано, не беше наясно със задълженията си. Никой не бе го подготвял за такъв случай, нямаше офицер с по-висок ранг над него, който да му разясни правилата. Трябваше ли да се противопостави на Нолан и да му забрани да се качва при картечницата, с което още повече щеше да отчужди хората си? Можеше ли да го остави там горе и да се надява, че проблемът щеше да отмине? Но най-важен в тези размисли бе фактът, че от онова незаконно нападение в квартала край летището насам, всичко, което Нолан правеше, го държеше изправен на нокти.
Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-неоправдана му изглеждаше онази атака, нещо като друга форма на убийство. Ивън бе прекарал доста време в цивилния си живот като ченге, за да е чувствителен към нюансите отличаващи убийството и нападението, което бе извършено в една най-меко казано тъмносива зона. Ако къщата нападната от Нолан и гурките наистина бе идентифицирана като основателна военна мишена, не трябваше ли някоя военна част да се погрижи за нея? Макар да бе възможно тя да е пълна с АК–47 и друго артилерийско оръжие и да е бунтовническа крепост, Ивън не можеше да се отърси от мисълта, че атаката по-скоро приличаше на лична саморазправа — разплащане с някой от враговете на Ахмад (или Куван), или дори с конкурент в бизнеса.