Сега, заседнал сред трафика на мястото отпред до шофьора в тази жежка сутрин в Масба, И все още с махмурлук от снощните бири, Ивън се опита да подреди мислите си. Трябваше да измисли начин да извади момчетата си от това положение; трябваше да спре да пие всяка вечер с Нолан; трябваше да приеме, че всичко с Тара е приключило; и трябваше да направи план за живота си, когато си тръгне оттук.
Отново затвори очи от постоянното, ужасно, притъпено пулсиране. Зад волана Тони Онофрио вероятно беше доловил моментната му слабост, защото усили звука на радиото до болезнена височина — новият хит на Тоби Кейт „Сърдитият американец — реверанс към червено-бяло-синьото“. Това беше недотам прикритото наказание на Тони заради неспособността му да ги премести оттук. Другата хубава страна на този оглушителен звук бе, че Ивън нямаше как да каже, че го притеснява — което означаваше да признае махмурлука си. Посланието беше достатъчно ясно — ако Ивън можеше да постави под заплаха сигурността на всички тях, занимавайки се предимно с пиене, вместо да работи за измъкването им, то Тони можеше да си пуска музиката, колкото силно си поиска.
Но изведнъж всички размисли останаха назад в теорията. Движеха се с около шестнайсет километра в час и току-що бяха подминали една странична улица, когато Нолан чукна три пъти предупредително по капака над тях.
— Вдигнете главите — извика той с неподправено напрежение. — Караконджул на десет часа. Десет часа.
Рязко преминал в състояние на тревога — за такава ситуация Ивън беше трениран — той натисна радиостанцията и предаде съобщението на останалите.
— Писони! Джийн, има ли някаква възможност да ускориш? — След това на Нолан: — Първо им подай сигнал с ръце, Рон. Накарай ги да се дръпнат назад! Да се дръпнат назад!
От радиостанцията се чу:
— Не може, сър. Заседнали сме тук.
Нолан изкрещя:
— Идва насам.
— Не стреляй! Повтарям, не стреляй!
Знаеше, че първо трябва да види колко е сериозна опасността, преди да реши какъв да е неговият отговор. Ако не друго, поне трябваше да е сигурен, че срещата щеше да протече по правилата — процес на все по-сериозно предупреждение. Но от друга страна, ако това беше самоубиец с бомба, който ги бе набелязал, всичко щеше да стане много бързо и той не трябваше да се страхува да дръпне спусъка. Извади личния си пистолет, 9-милиметрова Берета М9 и като се полуизвърна на седалката, подаде глава през прозореца. Зад тях, точно на изхода на уличката и насочил се да изпревари забавилия се трафик в пространството отзад, се носеше очукан бял седан без регистрационни номера. От задните коли на всички конвои вече размахваха сравнително едро написани знаци на английски и арабски, които предупреждаваха следващите ги превозни средства да се движат на поне три метра разстояние и опитните багдадски шофьори бяха склонни да оставят дори повече. И все пак тази кола бе влязла на около два метра и приближаваше.
Когато погледна нагоре, Ивън видя, че Нолан се бе подал почти целия навън и стоеше с протегнати ръце, с длани, насочени напред — класическият сигнал „стой назад“ на всички езици. Опитвайки се да огледа по-добре колата зад тях, Ивън извади тялото си още навън. Слънцето светеше право в стъклото и като цяло гледката към вътрешността на колата бе размазана, но Ивън бе почти сигурен, че различава двама души, седнали отпред. Задното стъкло откъм неговата страна също бе свалено и за секунда видя част от ръка, която незабавно беше прибрана.
— Поне трима са! — извика той на Нолан. След това отново в радиостанцията: — Джийн, можеш ли да свиеш встрани и да заобиколиш? Даже и по тротоара?
— Задръстено е, сър. Не може. Всъщност даже се забавяме.
— По дяволите! — Ивън знаеше, че на задната седалка имаха мегаватов фенер точно за такива случаи. Той се дръпна навътре и каза на Грег Фийлдс, който седеше зад шофьора и който можеше да е там горе, на мястото на Нолан, да го намери и да го светне в лицето на шофьора на приближаващата кола. Предполагаше се, че е за нощна употреба, но можеше да се окаже полезен и през деня.
Разравяйки служебната си чанта на пода в краката му, Ивън измъкна портативен клаксон, който носеха точно за такива случаи. Колкото и невероятно да изглеждаше, дори и след толкова месеци, прекарани в окупация, още имаше хора — дори цели семейства — които обикаляха из улиците по работа или да напазаруват. Те си говореха, спореха и никога не виждаха предупредителните сигнали с ръце, докато не станеше твърде късно.