Нолан, все още зад картечницата, сега бе вперил поглед в улицата пред тях, която се бе разчистила след като колоната беше мръднала напред.
— Ивън — каза той, и когато Ивън погледна, посочи напред, — напускаме.
Ивън се обърна.
— Какво?
— Можем да си вървим, братле.
— За какво говориш? Никъде няма да ходим. Тук имаме случай с много убити, Рон. Оставаме тук, докато не ни позволят да тръгнем.
— Лоша идея, лейтенант. Да тръгваме, докато можем. Тези хора могат да се погрижат за своите, а ние най-добре да не сме тук, когато мълвата се разнесе.
— Не можем да тръгваме. Трябва да направим рапорт…
— Рапорт? На местните ченгета? И после какво? Не, човече, това което трябва да се направи, е да тръгваме сега, докато все още можем, преди нещата да станат грозни и лични.
— Лични за нас?
— Ние ги убихме, лейтенант.
— Ние не ги убихме, Нолан. Ти ги уби.
— И каква е разликата. Тях не ги интересува това. Ние сме на една страна, само това е важно. Това е култура на клановете, затова всички роднини на тези нещастници смятат за свой дълг да ни убият. След две минути нещата ще станат лични, уверявам те.
Ивън погледна надолу по улицата към продължаващия да се оттегля трафик, който бе блокирал пътя им цяла сутрин. Зад тях клаксоните на стотици коли ги притискаха да бързат, да разчистят пътя, да се махнат. Не знаеше как може с чиста съвест да напусне мястото на подобен инцидент — цялата му полицейска подготовка се противеше на това. Трябваше да има разследване, снимки, снемане на показания. Не можеше просто да се възползват от първата възможност и да избягат, нали така?
От другата страна на колата Фийлдс се обади:
— Мисля, че господин Нолан е прав, сър. Трябва да се омитаме оттук. Трябва да отидем в някоя ОВБ. — Фийлдс беше усвоил жаргона. ОВБ беше Охранявана Военна База, с Бремерови стени, тежко въоръжение, и контролни пунктове. — Там ще направим рапорт.
Ивън не отговори. Вместо това каза в радиостанцията:
— Джийн, какви изгледи има да се измъкнем оттук?
— Кога?
— Веднага.
— Прилични. На четиристотин метра по-нагоре има отбивка встрани към друга преграда и може…
В този момент глухо бръмчене изпълни безжизнения въздух около тях. Нолан изкрещя:
— Ръчен противотанков гранатомет! Залегни!
На километър и осемстотин метра от мястото, където Ивън беше застанал, изведнъж избухна първата граната. Огненият облак повали него, Фийлдс и Рийз на паважа. Почти оглушал, Ивън все пак забеляза, че Нолан се беше изправил и обръщаше картечницата към сградата, от която според него бе изстреляна гранатата.
Джийн Писони и Маршон Уитман Току-що бяха ударени толкова силно, че едва ли бяха оцелели. През капака на машината виждаше в дъното Рийз, половината му лице бе обляно в кръв. Опитваше се да каже нещо, правеше жестове към Ивън, но или от устата му не излизаха никакви думи, или Ивън не ги чуваше поради оглушителното бучене в главата си. Накрая Фийлдс също стана на крака, очевидно не беше пострадал, и посочи джипа, после празната улица и разтвори уста пред тях в недвусмислен жест. Отдавна беше минал моментът на обсъжданията. Трябваше да се махнат от тук.
Беше прав. Сега вторият и третият хумви бяха открити мишени — може би спасени, осъзна по-късно Ивън, от близостта си до белия седан или до тълпата, която първоначално се бе събрала около тях. Но той не разсъждаваше за това, когато посочи на Рийз втория джип, а самият той скочи в третия точно когато дъжд от куршуми заподскача по улицата пред краката им и мина през капака на неговата кола. Нолан се завъртя и отново стреля към сградите.
Онофрио бе запалил колата си и потегли. При втория хумви точно пред тях Рийвз се пресегна да отвори страничната врата и с полускок, полупадане, влезе вътре при Леви, Коши и Дейви Джеферсън — 24-годишният мениджър на заведение за бургери от Сънивейл — който стоеше зад картечницата. И може би от страх, а може би поради някакво разбирателство между местните, тълпата забеляза Ивън и внезапно се отдръпна, изолирайки ги още повече като мишена. Горе през капака на автомобила Джеферсън също беше открил огън по част от покривите.