— Връщах се от работа и се сетих, че трябва да си купя зеленчуци. Радвам се, че се отбих тук. Хубаво е да те видя.
Изражението й стана замислено.
— Липсваше ни, нали знаеш?
Тара кимна сдържано.
— И вие ми липсвахте. Наистина.
— Мисля, че вие, деца, не знаете какво преживяват родителите ви, когато се разделяте. В един миг те приемаме за дъщерята, която никога не сме имали, и в следващия — теб вече те няма в живота ни. Това е най-тъжното.
— Знам — каза Тара. — Толкова съжалявам. Не съм искала това да е част от всичко.
— Знам, скъпа, никой няма вина. Просто една от сърдечните рани в живота. Или, както казва Джим, още една ШВИ. — Тя снижи глас и се приближи: — „Шибана възможност за израстване“. Извини ме за лошия френски.
— Извинена си. Как е Ивън, между другото?
— Е, все още сме притеснени разбира се, но изглежда добре. Все още има някои проблеми, но ще ходим да го видим за Коледа, така че след това ще имаме по-точна представа.
— Ще ходите да го видите за Коледа?
— Да, летим другата седмица.
— За Ирак?
За миг Ейлийн Шолер напълно се вкамени.
— Не, мила — очите й се разшириха, да не би Тара да се майтапи с нея? Но погледът й запази добротата си. — За „Уолтър Рийд“.
— „Уолтър…“
— Не си ли чула? Сигурна бях, че знаеш. Всъщност даже малко се подразних, че нито веднъж не се обади. Ако знаех, че не си чула, щях…
Тара я спря с жест.
— Няма значение, Ейлийн. Какво не съм чула? Да не би нещо да е станало с Ивън?
— Беше ранен — отговори тя. — Още през лятото. Много лошо, в главата. Едва не е бил убит.
— О, боже! — изведнъж краката й сякаш отказваха да я държат. Тя стисна здраво количката и погледна тъжно Ейлийн. — Как точно е станало?
— Нападнали ги на някакво място в Багдад. Повечето от групата били избити. Всички бяха от Полуострова. Писаха навсякъде по вестниците, имаше го в новините. Не си ли виждала нищо?
— Спрях да чета всички тези статии, Ейлийн, и да гледам новините по телевизията. Изключвам се, когато стане дума за Ирак. Просто не мога да го понеса. Мислех си, че ако стане нещо с Ивън, ще науча. Нямах смелост да чакам за новини всеки ден.
— Е, за щастие не го убиха, защото май правят репортажи само за убитите. Сякаш ранените не са жертви. Затова може да не си видяла името му. Но неговата група… нещастните момчета.
— Всички са загинали?
— Без един, мисля. Двама, като броим Ивън.
— Господи, Ейлийн. Ужасно съжалявам. Как е той сега?
— От ден на ден все по-добре. По телефона говори по-смислено. Докторите не могат да са напълно сигурни, разбира се, но главният невролог предсказва, че Ивън може да се окаже един от онези единични случаи на почти пълно възстановяване. Въпреки че това ще отнеме време.
— Какво прави? Някаква терапия?
— Всеки ден. Физическа, умствена. Но вече ти казах, започва да изплува. Няколко седмици след като пристигна там не смеехме да се надяваме дори на това, затова новините наистина са добри. След като решиха, че е подходящ за терапията, нещата тръгнаха добре.
— Защо можеха да решат, че не става за терапия?
Ейлийн сви устни.
— Имаше някакво съмнение дали не е пил нещо преди да излезе на онзи последен конвой. Никой не каза, че е бил пиян, но… както и да е, трябваше първо да се изясни това. Ако наистина е бил под влияние на алкохола, нямаше да може да се ползва от такива услуги.
— Независимо, че е бил прострелян?
Ейлийн пое дъх, за да се успокои.
— Не е бил прострелян, Тара. Било е граната.
Новината за миг спря дъха й.
— Добре, дори така да е, значи е нямало да го приемат за лечение?
— Ако е бил пиян, може би не. Поне не веднага. А ние вече знаем колко важно е времето при такива травми, повярвай ми.
На Тара все още й се виеше свят от това разкритие.
— Не мога да повярвам, че са щели да откажат да го лекуват. Как може да не е подходящ за лечение, щом е бил ранен в зона на военни действия?
— Това е една от големите загадки, мила, но не ме карай да започна да разказвам как се отнасят с някои от бедните ранени момчета в „Уолтър Рийд“. Направо са зверове. Но — сега направо ще паднеш — даже и след като решиха, че Ивън е подходящ да ползва услугата, армията постави като условие за лечението му Ивън да не се оплаква от отношението в „Уолтър Рийд“ пред медиите или някъде другаде. — Тя сложи ръка върху тази на Тара и лекичко се усмихна. — Така че ни остава да сме благодарни, че най-сетне му помагат и ние сме благодарни.