— Добрите хора го заслужават повече.
— Не знам дали е така — Ейлийн сложи ръка на рамото на Тара. — Но във всеки случай ти го заслужаваш. Ти си добра душа.
— Не толкова, колкото си мислиш. — Дори си много далеч от истината, помисли тя. Не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е измамила Ивън. Макар че бяха скъсали, макар повече да не бяха двойка, макар че не му беше писала нито едно писмо след като замина. — Не трябваше да съм толкова твърдоглава с Ивън. Трябваше да му пиша и…
— Хей, хей, хей — Ейлийн се приближи още до нея. — Вие двамата имахте разногласия. Ти направи, каквото смяташе за правилно и той направи същото. Това не означава, че някой от вас е лош човек. И двамата сте добри. — Тя поглади ръката й окуражаващо. — Може би сега би могла да му пишеш. Една малка бележка от приятел. Сигурна съм, че би желал да те чуе.
— Не, не бих могла. Освен другото, вече е твърде късно. Той ще е по-добре без мен.
— Не смяташ ли, че той трябва да прецени това? Може би просто трябва да му кажа, че съм те срещнала и му изпращаш поздрави. Знам, че ще му е приятно да го чуе. Много ли ще е това?
— Не знам, Ейлийн. Може и да е много.
— Ако той ти пише, мислиш ли, че би могла да му отговориш?
Главата на Тара описа жална малка дъга. Тя прехапа устна.
— Не знам дали мога да обещая дори това. — Сложи другата си ръка върху тази на старата жена. — Опитахме, Ейлийн, наистина. Но сега просто… — тя сви рамене — сега всичко е зад нас.
Ейлийн, винаги спокойна, кимна.
— И това също е съвсем нормално. Ако си промениш решението и пожелаеш отново да го видиш, когато се върне, имаш все още телефонния ни номер, сигурна съм. Или ако поискаш да се отбиеш да го видиш, по всяко време си добре дошла. Знаеш, нали?
— Знам. Благодаря. — Тя се наведе и целуна Ейлийн по бузата. — Невероятна си. Обичам те.
Ейлийн остана долепена до Тара за миг, после се отдръпна.
— И аз те обичам, момиче, и ти също си невероятна. Ние, невероятните, трябва да се държим заедно. И да се опитваме да не сме толкова строги към себе си.
— Ще се опитам — отвърна Тара и очите й изведнъж се замъглиха. — Наистина ще се опитам.
— Знам, че ще го направиш. Беше чудесно, че те видях, мила. Бъди щастлива.
С една бърза последна целувка по бузата и усмивка, Ейлийн избута количката си покрай тази на Тара, зави зад ъгъла в края на щанда и изчезна.
Нолан пристигна у Тара двайсет минути след обаждането й. Сега Тара седеше в големия стол и пиеше втора чаша вино. Навън бе почти тъмно, единствената светлина в дневната идваше откъм кухнята. Със скоча си в ръка, Нолан седеше на дивана с лакти, опрени върху коленете, доста наведен напред, напрегнат.
— Ти се шегуваш с мен. Трябва да е станало седмица или две след като заминах.
— Не си знаел нищо за това?
— Нищо. Защо мислиш, че може да знам?
— Не ставай дръпнат, Рон. Ти си бил там, ето защо.
— Съжалявам, но не съм. Трябва да е станало след заминаването ми. Ивън се опитваше да премести своята група от летището и да я върне в редовната им част през последните две седмици, докато бях там. Ако е бил още при нас, Джак Олстронг щеше да ми каже, сигурен съм. — Облягайки се назад върху възглавничките, той кръстоса крак върху крак. — И майка му казва, че сега е в „Уолтър Рийд“?
— От няколко месеца.
— Исусе! Не може да бъде. — Но ако позата на Нолан бе отпусната, той далеч не се чувстваше спокоен. До този момент си беше мислил, че Ивън е мъртъв или поне завинаги увреден умствено. След удара на гранатата в Масба Онофрио беше настоял да натоварят Ивън в джипа. Нолан бе огледал набързо увреждането на главата на Ивън и не му изглеждаше като рана, от която хората се възстановяват, затова се остави да бъде убеден. Ивън все още бе в кома, когато Нолан напусна страната седмица по-късно и нямаше причина да смята, че ще оцелее.
Сега Нолан барабанеше с пръсти по страничната облегалка на дивана.
— И майка му каза, че очакват да се възстанови?
— Напълно, макар и не много скоро.
— Е, най-сетне една добра новина. И ти каза, че всички други от групата са мъртви?
— Всички, освен един, така каза Ейлийн. Също и Ивън.
Нолан прекара длан по бузата си.
— Господи, тези момчета бяха много свестни. Не мога да повярвам… Искам да кажа, че те въобще не трябваше да са там. Задачата им беше да ремонтират големите камиони. — Той я погледна, толкова прекрасна и ранима на тази мътна декемврийска светлина. Сълзите й бяха потекли пак и сега блестяха върху бузите й. — Какво ще правиш сега, Тара? Искаш ли отново да го видиш?