Ивън може и да се възстановяваше по-бързо от повечето ранени, но за него това ставаше агонизиращо бавно. Тази сутрин се беше опитал да прегледа картите с изображения, които вече бяха шестстотин и стояха в кутия за обувки до леглото му, но след около двеста главата му сякаш щеше да експлодира, затова той затвори очи за минута.
И ги отвори след повече от два часа. Всичките трима ранени от стаята му ги нямаше, бяха отишли на рехабилитация или за други терапии. Навън снегът падаше на тежки парцали и това силно го потискаше — толкова го потискаше, че заедно с неуспеха с картите по-рано, го накара за миг да се поддаде на сляпата безнадеждност на положението. Никога нямаше да се възстанови. Никога нямаше да е наистина нормален. Хората ще забелязват дупката в главата му, даже и след като поставеха парчето от черепа му. Никога нямаше да говори като нормален човек. Никога нямаше да има връзка като онази с Тара. Искаше му се шрапнелът да бе влязъл малко по-дълбоко и да го беше убил, както стана с момчетата му.
Толкова от тях вече ги нямаше. Толкова много. Добри момчета. А той ги поведе. Към смъртта.
Поизправи се и застана седнал в леглото. Затвори очи да спре неочакваното щипене от нежеланите сълзи. Вдигна и двете си ръце и силно натисна клепачите, заповядвайки им да спрат. Само за един миг, без даже да го осъзнае, самобичуването и депресията му се бяха превърнали в гняв. Да бъде проклет, ако плаче. Но защо това му се случи? Защо не го пускаха да излезе оттук? Защо се води тази шибана, тъпа война? На кого му пукаше дали щеше да научи думите на тези проклети карти? Той завъртя глава, готов да блъсне кутията с проклетите неща на земята, когато погледът му се плъзна по стената отново и спря върху новите украшения. Дядо Коледа и…
Елени!
Тези летящи животни, които теглеха шейната бяха елени! Това беше думата.
Той започна да се смее. Най-напред беше едно клокочене, което излизаше от гърлото му, но скоро се надигна до нещо, което изобщо не можеше да контролира, в пристъпи, които го разтърсваха така силно, че остана без дъх. Раменете му се разтърсваха още известно време, докато се опитваше да вкара въздух в дробовете си и внезапно отново плачеше, плачеше истински. Изтощено, тялото му трепереше от освобождаването на грамадата, трупана в него и той се срина назад върху възглавниците, а сълзите свободно течаха като потоци по лицето му.
Стивън триеше лицето му с топла хавлия.
— Какво е станало тук?
— Нищо. Какво да е станало?
— Имам предвид лицето ти. Мокро е. Добре ли си?
— Отчаях се. После елените.
— Аха. — Стивън, може би по-настроен за подобни абсурдни диалози от повечето хора, кимна, сякаш разбра смисъла на казаното от Ивън. — Но сега си добре, нали?
— Добре.
— Сигурен ли си?
— Сигурен.
— Защото след десет минути има събрание на персонала, но мога да се чупя и да остана при теб, ако имаш нужда.
— Не, добре съм. Наистина, Стивън. Всичко е наред.
Нолан си мислеше, че именно това обяснява защо не трябва да се губи много време в преценки какво може да се обърка. Просто се движиш напред, държиш погледа си неотклонно върху целта, изтикваш назад в ума си дребните съмнения.
От Балад очевидно го бяха пренесли със самолет до „Ландщул“, Германия, където направили бърза оценка на състоянието му и го прехвърлили в „Уолтър Рийд“.
Втората му стая беше тук, в отделение 58 по неврология. Баща му и майка му му бяха казали, че тук лекарите го оставили почти без грижи, докато армията решавала дали е подходящ да ползва такова обслужване. Това не го разбираше — очевидно на тях им беше ясно — но въпреки всичко той имаше само хубави спомени от отделението, защото именно тук се запозна със Стивън. Въпреки че Ивън не бе имал ясно усещане за това къде се намира или какво се е случвало с него, всъщност терапевтът му помогна, като му обясни нещата и го преведе през най-тежките и объркващи моменти.
В основни линии, това което правеха през първите дни, беше да играят игри, да редят пъзели и карти с изобразени предмети върху тях и да решават прости математически задачи. Нито Стивън, нито лекарите му разбираха точно защо, но напредъкът на Ивън бе изненадващо бърз, далеч по-бърз от този на повечето войници, които лежаха тук с рани в главите. Само след около седмица в отделението те го преместиха в стаята, в която се намираше в момента — на четвъртия етаж над интензивното педиатрично отделение.