На Тара й бяха необходими три дни, за да събере смелост да се обади на Ивън. Все още не беше сигурна какво трябва да му каже, но веднъж решила да му се обади, взе лист и си записа няколко идеи, за да засегне всички въпроси — че не е знаела за раняването му, че й липсва. Най-вече — това го записа пет пъти — щеше да му каже, че съжалява. Щеше да му каже, че когато е научила какво му се е случило, решила отново да се свърже с него. Въпреки лошото си държание, въпреки че не беше отговаряла на писмата му, тя се надяваше той да й прости. Беше сбъркала и съжаляваше, съжаляваше, съжаляваше. Сега искаше да знае какво мисли той за нея, преди да продължи нататък. Въпреки различията в мисленето им, те имаха нещо рядко и специално. Той го знаеше. Сигурна беше, че и двамата се бяха променили след като замина и може би нищо нямаше да се получи, но поне можеха да започнат да си говорят и да видят дали това ще доведе до нещо.
Седнала в големия стол в дневната, тя слушаше сигнала от другия край на линията, на три хиляди километра от нея. Устата й пресъхна, сърцето биеше лудо. Усети, че е спряла да диша и въздъхна шумно, напомняйки си, че трябва да вдиша пак.
— Ало.
— Ало. Ивън, ти ли си?
— Не, на телефона е Стивън Рей. Искате да говорите с Ивън Шолер? Аз съм неговият терапевт.
— Да, моля, ако е там.
— Един момент. Мога ли да му кажа кой го търси?
— Тара Уитли.
Стивън повтори името й малко настрани от слушалката и след това чу гласа на Ивън, неестествено рязък и непреклонен.
— Тара Уитли? Не желая да чувам никаква Тара Уитли. Нямам какво да й кажа.
Стивън сигурно бе покрил слушалката с длан, защото следващите думи дойдоха приглушени, но въпреки това, не можеше да сбърка какво каза Ивън. Беше достатъчно силно, за да го чуят и в Пентагона:
— Не ме ли чу? Казах, че няма да разговарям с Тара Уитли. Разбра ли? Не говоря с нея! Кажи й да излезе от живота ми и да не се връща! Напълно съм искрен.
След това се чу нещо като тежък предмет, хвърлен в стената или изпуснат на пода. И Ивън, който псуваше, побеснял от ярост.
Или просто загубил разума си заради всичко, което му се беше случило.
В Редууд Сити Тара остана втренчена в слушалката, която държеше с трепереща ръка. След което бавно, сякаш бесът, който бе чула можеше да излезе от нея и да я нарани още по-силно, я остави на телефона.
11.
Пет месеца по-късно Ивън Шолер седеше на един твърд стол пред стая в главното полицейско управление на Редууд Сити, където го бяха повикали, и чакаше. Малката, заградена със стъкло и метална мрежа клетка беше офисът на неговия началник, лейтенант Джеймс Лохланд. Смяната на Ивън бе свършила преди двайсет минути, в 5:00 часа. На шкафчето на долния етаж бе залепена бележката, с която го викаха. Сега, докато чакаше, виждаше Лохланд зад бюрото си да прехвърля документи от купчината по средата в една от поставките в далечния десен ъгъл. Когато повърхността на бюрото беше почистена, лейтенантът въздъхна дълбоко, погледна през стъклото и погледът му срещна този на Ивън. В свойствения си сериозен стил, той сви показалеца си насреща му, с което му даде знак да влезе.
Лохланд беше на малко повече от четирийсет и смятан за добър човек от неговите подчинени, които, като Ивън, бяха млади патрулиращи полицаи. Белезите от сериозен случай на юношеско акне смекчаваха иначе симпатичното му лице и го правеха да изглежда достъпен. Носеше кестенявата си коса малко дълга за полицай и отглеждаше мустак, на който едно подстригване нямаше да се отрази зле. Сега той каза на Ивън да затвори вратата и да седне на едно от двете места срещу бюрото му. Ръцете му бяха хлабаво сключени пред него върху бледозелен бележник, докато чакаше посетителят му да седне.
— Какво има, сър? Искали сте да ме видите.
— Да, затова изпратих бележката. Помислих си, че не е лошо да поговорим малко неофициално и да сложим край на някои тенденции още в зародиш, преди да са те вкарали в беля. Но преди да си поговорим по-подробно, исках да те питам как вървят нещата като цяло. В живота ти, имам предвид.
— Доста добре, сър, поне според мен. Но ако има някакви оплаквания…
Лохланд вдигна ръка да го спре.
— Ако има такива, ще стигнем и до тях. Но още не сме стигнали дотам. Междувременно, всъщност те попитах какво мислиш, как се чувстваш като се върна тук на работа?
— Доста добре. Чувствам се добре. Радвам се, че се върнах.
Лохланд кимна и си наложи израз на търпеливост.