Изведнъж, разлюлян от себененавист и омраза, той се остави да го обземе едно стоманено спокойствие. Подобно на повечето ченгета, които не бяха на смяна, той държеше оръжието си подръка за спешни случаи. Неговият 40-милиметров полуавтоматичен пистолет бе заключен в жабката и сега той го извади. Провери патронника и предпазителя, пое въздух и отвори вратата на колата, напъхвайки оръжието в колана под хавайската си риза.
Стъпи на улицата.
Ивън седеше пред един от компютрите на полицейското управление. С неговата работа по ОПБН не му беше нужно да влиза в базата данни на отдела за превозните средства и сега за първи път имаше повод да използва този софтуер. Засега не вървеше толкова бързо, колкото би му се искало. В един идеален свят той щеше да влезе и да излезе преди някой да го е видял, което разбира се бе за предпочитане.
Но неговият свят отдавна не беше идеален.
И разбира се, неочаквано, в 9:30 неделя вечерта, когато целият участък трябваше да е пуст, някой извика името му от прага. Той изправи гърба си, натисна бутона ESC и толкова бързо завъртя главата си, че чу вратът му да изпуква. Видя лейтенант Спиноза от „Тотемите“, който вече се беше запътил към него. Разтегна устни в дружеска усмивка и каза:
— Хей, Фред, какво става?
— Хората постоянно се убиват един друг. Затова ние, бедните слуги на обществото, трябва да се трепем до късна доба и след това пак. — Той стисна рамото на Ивън. — Хей, а ти как се чувстваш? Не ми хареса това замайване, което те връхлетя изневиделица онази вечер.
— Не, добре съм. Не знам какво беше. Мозъкът ми пак ме пробва.
— Е, каквото и да е, изглеждаше все едно те е премазал влак и това е най-меко казано. — Той дръпна един стол към Ивън и го яхна обърнат наобратно. — Надявам се знаеш, че когато не ти е добре, можеш да излезеш в болнични. Всички знаят какво си преживял. Не е нужно да се напрягаш. Никой няма да те разжалва, ако трябва малко време да не работиш. Освен това, най-важното, да не забравяме какво ни очаква. Ти трябва да се готвиш за играта другия вторник, вместо да си хабиш енергията да убеждаваш хлапетата да не се друсат.
— Добре съм, Фред. Наистина. Не ми трябва отпуск.
— Очевидно, щом си тук. Какво е толкова важно в неделя вечер?
Ивън махна неопределено към екрана пред него.
— Подобрявам си компютърната грамотност — той скръсти ръце пред гърдите си, самата небрежност. — Ами ти защо си тук?
— Бих казал обичайната работа, но не е. — Спиноза очевидно бе имал дълъг ден. — Името Ибрахим Халил да ти говори нещо?
— Трябва ли? Този въпрос има ли връзка с Ирак?
Спиноза се забави с отговора.
— Не — каза той, — като имам предвид откъде се прибра, ясно че това ще ти дойде наум. Но не. Господин Халил живее — е живял — в онзи палат в Менло Парк. Притежава около половината верига „7-илевънс“3 на Полуострова. Притежавал. Той и жена му вече не притежават нищо обаче. Ако са те с жена си…
— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли?
Спиноза поклати глава.
— Е, знаем, че това е била къщата им. И знаем, че в нея имаше две тела. Но ще мине известно време, преди да съберем парчетата.
— Какви парчета?
— Телата им.
Ивън трябваше да смели това, преди да попита:
— Да не би някой да ги е насякъл?
— Не, някой ги е вдигнал във въздуха с бомба или с нещо друго. Което разбира се подпалило къщата и изгорило половината от нея около тях. Така че за известно време няма да разполагаме с подробности. Но всички съседи са чули експлозията и видели пожара след това.
— Някой се е опитвал да скрие уликите.
Спиноза се усмихна с одобрение и малко изморено.
— Бива те не само на боулинг. Направо те виждам с детективска значка, сине.
— Чакай първо да се измъкна от ОПБН.
— Не е лоша идея. Колко време още ще си там?
— Ами, докато свърши учебната година. — Ивън изпъшка с досада. — Ще се справя, ако дотогава се сдържа да не удуша някое хлапе.
— Не го прави. Родителите се разстройват. — Погледът на Спиноза изведнъж попадна върху компютъра и той зацъка като гимназист. — Това, момчета и момичета, е забранено.
— Кое?