— И ме пита кое. Знам аз. Да не мислиш, че съм идиот? — Той заговори с пресилен театрален шепот: — Ние — под ние разбираме отдела — официално не одобряваме този начин за уреждане на срещи с красиви млади жени. — Той снижи още глас: — Но, сериозно, това са лични данни, не влизай там. Няма да е хубаво да те уволнят.
— Не се опитвам да намеря момиче, Фред.
Спиноза кимна.
— Разбира се, че не. Как можах да си го помисля. Просто си рекох, ако случайно е така, да ти разясня политиката в отдела. Чий адрес търсиш тогава?
— На един тип.
Спиноза вдигна вежди.
— Някои правила се отнасят и за готините типове — каза той. — Знам, че не бива да задаваме въпроси за сексуалната ориентация, но…
— Не съм гей, Фред. Някои от хлапетата по програмата казват, че продавал наркотици.
— Защо просто не го прехвърлиш на отряда за борба с незаконните деяния?
— Защото те ще го мотаят, а ако аз открия, че този тип наистина продава наркотици на децата, ще го хвана и ще го убия.
— Това е друго нещо. Защо не каза веднага? — Спиноза се приближи до клавиатурата. — Имаш ли номера на колата?
За първи път откакто беше напуснал „Уолтър Рийд“, Ивън почувства нужда да говори с терапевта си Стивън Рей. Не, знаеше дали съществуваше технически термин за онова, което изпитваше, но имаше усещането, че е нещо подобно на неспособността му да си спомня названията на предметите през първите месеци след операцията. Само че сега, а и няколко пъти за последните дни, той се бе озовавал по средата на някакво действие или в хватката на някаква емоционална реакция, без да има спомен за това как е стигнал дотам. Или да контролира действията си.
Например по-рано тази вечер, с пистолет в ръка до корвета.
Какво си е мислил да направи с пистолета? Какво е искал да направи с него? Не знаеше, всъщност, не си спомняше реален момент на вземане на решение. Най-напред седеше в колата и чакаше Тара да се прибере, за да разговарят като разумни хора. А в следващия миг — следващото, което си спомняше — беше как стои до корвета на паркинга с пистолет в ръка. Чудейки се защо този пистолет е в ръката му.
Определено не възнамеряваше да застреля Нолан. Или Тара. Боже опази, никой от двамата. Може би е искал да гръмне една или повече от красивите му гуми? На фона на сумрака на ранната вечер това изглеждаше най-малкото необмислена идея. Но бдящият му мозък осъзна, че би произвело силен шум и напълно възможно бе да го видят и разпознаят. Също — може би — щеше да е обявление за Нолан, че се интересува от действията му, по начин, който би предпочел да запази за себе си, докато реши какво иска да прави с живота си.
С Тара.
Спирането в полицейския участък бе рационално решение. Знаеше какво търси там, макар да не беше сигурен защо го търси, но знаеше как да го получи.
Ала сега, след като беше научил къде живее Нолан и след като беше отишъл дотам, той се озова седнал в колата, паркирана отвън, с пистолет в ръка. Ако Нолан се прибереше сам, ситуацията въобще нямаше да е същата, както когато бе с Тара. Беше тиха улица, далеч не толкова оживена, като тази пред блока на Тара, и от двата й края растяха дървета.
Приятно на вид жилище, самостоятелна градска къща с прилепен гараж сред група подобни на нея. Отделена и някак изолирана. Идеална за…
За какво? — запита се той.
И изведнъж, за пореден път, съзнанието за това къде се намира и какво прави, се отдръпна назад. Правеше нещо тук — в преносен смисъл все едно се взираше в рисунка на елен и се чудеше как се нарича това нещо — но точното естество на онова, което се опитваше да осъществи, продължаваше да му убягва.
Наведе поглед към пистолета и се протегна да го прибере във все още отворената жабка. След което затвори капака и завъртя ключа. После, с ключове в ръка, осъзна, че трябва да се махне оттук, преди да е направил нещо глупаво. Нещо, което не можеше да обясни даже и на себе си.
Затова запали колата. На таблото часовникът светеше — 10:42.
Потегли и се отлепи от бордюра, но не бе изминал и шестстотин метра, когато натисна спирачния лост толкова рязко, че гумите изсвириха. Стъклата бяха свалени, не беше включил фаровете и тъмнината, заедно с топлия бриз над главата му проблеснаха и ударът на спомена го разтърси.
През месеците след раняването си бе изгубил най-новата част от паметта си, но сега, неочаквано, всички елементи на тази нощ възпламениха отново видението за една случка с Нолан, когато бяха нападнали леговището на бунтовниците в квартала край летището на Багдад. Ярката светлина и ужасната експлозия, избила прозорците; пламъците, облизали нощта като езици; изригването на стрелба зад гърба му.