— Е, аз пък не. Поне никога досега.
— Бих искал да получавам по десет цента всеки път, когато чуя тези думи. За какво, мислиш, светът е измислил ключарите?
— Никога не съм разбирал защо.
— Е, сега знаеш. — Салдар кимна към къщите. — Добре, коя е твоята?
Стигнаха до входа на Нолан, частично заграден и отделен от улицата с Г-образна стена от стъклени тухли. Салдар извади инструментите си и се залови за работа. Ивън усети краката си омекнали и се подпря на стъклената стена. С всяка изминала секунда чудовищният замисъл на това, което правеше, растеше в него. Почувства главата си празна, както в нощта на нападението на Нолан извън летището. Пулсът му биеше като пневматичен чук на мястото, където бе раната. Мигрената, която бе измислил за пред лейтенант Лохланд заплашваше да се превърне в реалност — в периферията на зрението му се появиха искриците светлина. Непрекъснато оглеждаше улицата и едва не припадна, когато една жълта миата кънвъртибъл изкачи нагорнището и премина край тях.
Забелязал нещо в държанието му, Салдар го погледна.
— Добре ли си?
— Добре — отговори той. Всъщност усещаше как потта избива по челото му. Събра колкото можа самообладание, вдигна ръка и я прокара през веждите си.
Най-сетне Салдар завъртя топката и отвори вратата.
— Ето, една минута и петнайсет секунди. Това може да е нов рекорд.
— Сигурен съм, Дейв. Изумително е.
Салдар държеше отворена вратата.
— Ей, Ив, добре ли си? Наистина изглеждаш зле.
— Добре съм. Главата малко ме боли, това е. — Той посегна за портфейла си, като си мислеше: трябва веднага да го разкарам оттук. Ами ако се появи Нолан? Но каза с небрежен тон: — Та, колко струва?
— Да речем трийсет, като за приятел. Ако искаш, можеш да идеш да донесеш ключовете, за да ти направя набързо копия на всеки — по петачка на парче.
— Няма нужда, имам дубликати някъде вкъщи. — Ивън извади две банкноти по двайсет. — Само да не забравя да ги извадя навън и да ги сложа някъде, за всеки случай. Но сега е по-добре да се прибера, за да си легна.
— Да, разбира се. Чакай да изтичам да ти донеса рестото.
— Задръж го.
— Не мога да вземам бакшиши от съотборници, Ив. Това е правило при мен. Имам дребни в камиона. Няма да отнеме и половин минута.
Той сложи твърдо ръка на рамото на приятеля си.
— Дейв, наистина, много ме боли. Благодаря за помощ, но трябва веднага да легна, защото иначе наистина ще ми прилошее. Наистина. Всичко хубаво. Ще се видим някой път.
— Имаш ли нужда от лекар?
Усилието дори за една полуусмивка бе непоносимо.
— Ако не ме пуснеш веднага да вляза, наистина ще е нужен лекар. Чуваш ли?
— Добре, добре. Отбий се някой ден на игрището. Все още играем всеки вторник и четвъртък.
— Ще намина, обещавам.
— Ще изпием рестото.
— Става — каза Ивън и пристъпи навътре. — По-късно.
Стоеше в дневната. Част от него не можеше да повярва, че наистина е там, незаконно влязъл в чужд дом. Усещането беше сюрреалистично. Това не беше той. Никога не беше правил подобно нещо, дори на ум не му бе идвало.
Но сега бе вече влязъл вътре и не трябваше да допуска разсъжденията му да го забавят. Не знаеше кога щеше да се върне Нолан. Ивън нямаше представа в кои часове работи, какво прави всеки ден, дали въобще има някакъв редовен график. Ако имаше нещо уличаващо тук, а нещо дълбоко в Ивън го караше да е сигурен, че има, трябваше да го открие и незабавно да си тръгне. Не беше въпрос на откриване на доказателства за пред съда — той просто искаше да знае.
Или поне се остави да повярва в това. След което имаше време да реши как да използва онова, което знае.
Стаята беше спартанска, обзаведена с кожен диван, в комплект с два кожени фотьойла пред вградените, почти празни рафтове за книги от двете страни на камината. Огромно огледало над полицата създаваше илюзията за широко пространство, но стаята вероятно бе широка не повече от три метра. Половината от стената в дъното представляваше стъклена врата, от която се излизаше на малък вътрешен двор, засенчен от короните на огромни дъбове. В ъгъла се мъдреше цвете в саксия. Първият оглед му подсказа, че там едва ли има нещо интересно, но се застави да забави темпото и да провери.
Когато свърши, раздели леко щорите на предния прозорец. Видя, че улицата е празна и пресече облицования с плочки коридор към кухненската част, която бе не по-малко безлична от дневната. Но тя бе малко по-открита за погледа, тъй като двойният прозорец над мивката гледаше през малката морава към улицата.