Извади я и я пъхна в горния си джоб, след това се облегна назад, пое въздух и изключи компютъра през менюто „Старт“.
Наостри слух да чуе, ако вратата на гаража се отвори или на улицата спре кола, и си заповяда да чака, докато екрана не угасна. След това стана от стола и го намести там, където се надяваше, че се беше намирал. Затвори всички чекмеджета. Провери за последно дали дискетата е в джоба му и се върна обратно в дневната. Завъртя топката от вътрешната страна до положението за заключване и след като погледна през прозореца, за да се увери, че е безопасно, излезе навън.
14.
Последното дете си беше тръгнало преди два часа, звуците от коридора бяха леки и далечни. От време на време се чуваше избръмчаването на копирната машина в офиса, и се регистрираше някъде назад в съзнанието на Тара, която стоеше загледана навън през прозореца на класната стая. Винаги бе намирала гледката за прекрасна, с малката горичка нискостеблени дъбове, загърнала едната страна на хълма от другата страна на улицата. Улицата се виждаше единствено от това място зад бюрото, така че човек можеше да си мисли, че тя въобще не съществува. Можеше да си представи, че хълмът се намира далече от всичко светско или градско — да речем в Тоскана, където никога не беше ходила. Понякога в такива късни следобеди донесената от вятъра пролетна миризма на люляк и жасмин се смесваше с миризмата на моливи и тебешир и тази класна стая се превръщаше в любимото й място на този свят.
Мислеше, че може да преброи на пръсти моментите, когато е била напълно щастлива и удовлетворена и много от тях бяха преминали именно тук. Някои от по-старите колеги в „Свети Чарлз“ може би бяха станали малко цинични с годините, но или Тара не бе работила още достатъчно, или цинизмът не бе присъщ на природата й; просто не беше такъв човек. Все още обичаше децата. Всяка година нова тумба и всяка година нови предизвикателства — о, да благодаря ви, предизвикателства — но също и с нови човешки създания, които да научиш, с които да се свържеш, да обичаш. Нова глина, също така. Ето така мислеше винаги за класовете си, когато започваше учебната година. Нова глина.
Облегната назад в стола си, тя бе потънала в мечтание. Лицето й бе отпуснато в доволство, с почти незабележимо вирнати ъгълчета на устните. Беше един ден също като този, мек и ароматен — станаха ли вече три години? Спомни си как цял ден й прилошаваше при мисълта за приятната си първа среща с онзи нов тип, Ивън. Прекалено приятна. Привличаше я твърде много и му позволи да го разбере, и всъщност не смяташе да се бори срещу това. Не и срещу този огън.
Ами ако се окажеше просто старото клише и той спре да я уважава и да я потърси отново? За бога, тя беше интелигентна жена със собствена кариера и знаеше, че никога не би изградила живота си около някой мъж, но мисълта никога да не види отново този мъж, когото бе срещнала само веднъж, внезапно й се стори непоносима.
И тя беше станала от бюрото си, сърдита на себе си, и бе отишла до прозореца да помирише въздуха отвън, което винаги й помагаше, когато се чувстваше потисната или разтревожена, и погледна надолу — а там беше Ивън, който слизаше от колата си с букет в ръка. Най-щастливият миг в живота й.
Въздъхна и отвори очи, изненадана колко бързо спокойното мечтание бе донесло достатъчно емоция да я доведе почти до сълзи. Пое дълбоко въздух и избърса очите си. Дръпна се назад от бюрото, мислейки си, е, добре, време е да се прибирам. Каква полза да мисля за миналото. Денят все още е красив и невероятно наситен с аромата на вятъра.
Прекоси към прозореца, за да помирише деня за последен път. И после погледна надолу.
На улицата Ивън излизаше от колата си. Не носеше цветя. Но все пак беше той, най-сетне дошъл да я види.
Чувствата отново заляха Тара и тя вдигна ръка до устата си. След това, след миг, тя я свали и сложи върху сърцето си.
— Здравей.
— Здравей.
— Помислих си, че може да си тук.
— С право. Следобедът е много красив. Любимото ми време.
— Спомням си.
Мълчание. Беше я сварил права, когато влезе в класната стая, но сега тя отново се върна зад бюрото си.
— Ти как си? — попита го най-сетне. — Изглеждаш добре.
— Добре съм. Все още имам главоболие, но в основни линии съм Мистър Късметлия.