Нощта вече бе паднала. Ивън мина от хладилника, който бе отворил, за да си сипе лед, до кухненската маса. Носеше огромна рекламна чаша на Сан Франциско Джайънтс, пълна с равни чаши водка и портокалов сок. Главата му отново пулсираше, а искриците в периферното зрение предвещаваха идването на мигрената. Вече бе изпил две таблетки Викодин и веднага щом свършеше, трябваше да си легне, ако искаше на другия ден да е на работа.
Със сини ръкавици от латекс на ръцете, той дръпна към себе си самозалепващия се плик. Беше му отнело известно време да напише с лявата ръка адреса на Нолан върху листче от бележник и адреса на ФБР върху плика. Но сега беше доволен — почеркът беше четлив, но не можеше да бъде идентифициран като неговия. Плъзна листчето с адреса на Нолан в плика, заедно с дискетата, след което махна предпазната лентичка върху лепилото и затвори плика. Отлепи няколко самозалепващи се марки от лентата, която беше купил и ги постави отгоре. Утре щеше да спре в някой друг квартал и да пусне плика в някоя пощенска кутия.
Сега го остави върху масата и набързо го огледа отново. Уверил се, че не може да го проследят до него, той отиде в спалнята, изгаряйки светлините, докато вървеше. Легна на леглото без да се съблича, дръпна одеяло върху раменете си, обърна се настрани и затвори очи.
Малко след като наистина се стъмни, Тара се обади на майката на Ивън, Ейлийн, и поиска адреса му. Тя почака, размишлява, направи повторно някои догадки и някъде след 11:00 излезе от апартамента си и потегли към неговото жилище. Паркира на тъмната улица отсреща и поседя около пет минути в колата със свалени стъкла. Ръцете й бяха събрани като за молитва пред устата.
Когато стигна до вратата чуваше по-силно ударите на сърцето си от собственото си плахо почукване. След минута почука пак, по-силно. И зачака.
Вътре светна лампа и се чуха стъпки. Пое дъх.
Вратата се отвори. Беше спал с дрехите. Косата му бе разчорлена, очите имаха още онзи сънен поглед, който й бе до болка познат. Вдигна поглед нагоре към него, осъзнавайки колко много обича да го гледа така нагоре, това й бе липсвало; обичаше неговия ръст и беше толкова по-различно от това да гледа право напред към Рон Нолан. Всичко е толкова различно и толкова по-хубаво с Ивън. Как бе могла да го забрави?
Не успя да накара лицето си да се усмихне. Твърде много се боеше. Сега кръвта й пулсираше в ушите, ръцете й не можеха да си намерят място отстрани край тялото.
Той само я гледаше.
— Много ли е късно? — попита тя. — Имам предвид тази нощ.
— Не.
— Нужно ми е да поговоря с теб още малко. Имаш ли нещо против?
— Всичко е наред, Тара. Можеш да постъпиш, както желаеш. Искаш ли да влезеш?
Отстъпвайки настрани от вратата, той й направи място да мине, след това затвори тихо зад гърба й, докато тя продължи към дневната и спря до плота, очертаващ кухненската част. Обърна се да го погледне. Раменете й се повдигнаха и паднаха.
Застанал до вратата, той каза:
— Не мога да ти обещая, че ще говоря много добре. Имам малко проблеми със спането, затова гълтам разни неща. Освен това пих едно-две. Пия прекалено много. Трябва да престана.
— Боли ли те?
Успя да се усмихне.
— Понякога боли малко, но не е това проблемът. — Замълча за секунда, после продължи: — Знам, че каквото и да казват, не съм се оправил напълно. Може би никога няма да съм същият. Да си призная, понякога от това ми идва да полудея. Предимно когато съм сам. Но не искам да карам някой да се чувства длъжен постоянно да е с мен.
— Майка ти?
— Добър пример, да. Пък и който и да е. Но… — той отново сви рамене — Това правя в момента, Тара. Държа се. Надявам се, че се възстановявам. Опитвам се да преодолея това, което се случи.