Ивън едва не се задави със скоча си, а Олстронг избухна в смях.
— Шега, лейтенант, или почти шега. Както и да е, може да си забелязал, че тук набираме персонал. След два месеца това място ще е истинско гъмжило. Във всеки случай Калистън ще иска да назначи някаква охрана. Помислих си, че и без това сте тук. Нещата съвпадат. Освен това, тук ще става все по-безопасно. Имам предвид пътя между Багдад и BIAP.
— Имаш предвид онзи, известен като „АБ“?
Олстронг се усмихна.
— Вече си го чувал, а?
— „Алеята на бомбардировачите“ съвсем не звучи безопасно.
— Но нещата ще се подобрят.
Ивън не искаше да спори с домакина си.
— Вие защо сами не се охранявате? — попита той. — Смятах, че момчета като вас охраняват Бремер.
Ставаше дума за Л. Пол Бремер, „Джери“, командващ Временното коалиционно управление на Ирак или ВКУ, който преди две седмици беше организирал щаб в Президентския дворец на Хюсеин в Багдад за администриране на инфраструктурата, икономиката и всички невоенни аспекти на окупацията.
Олстронг се изкиска пак.
— Да. Вярно е. Още един абсурд. Хора като нас защитават цивилните и административния персонал, но от нас се очаква да не носим тежки оръжия, така че се налага военните да охраняват нашите конвои.
— Красива картинка.
— Нали? Все пак, ако се интересуваш, мога да звънна на Бил. Поне вас да закрепя тук. Наречи го временен дом.
— Така може би ще започнем да се чувстваме принадлежни на някое място — каза Ивън. — Разбира се. Обади му се.
2.
„Ирландският път“ от летището до същинския Багдад беше една съвсем модерна магистрала с по три добре поддържани платна във всяка посока. От гледна точка на Ивън основната разлика между нея и американските магистрали (освен очевидно почти нормалната практика да се кара в грешната посока в което и да е платно) беше, че асфалтът свършваше с пясъчни ивици отстрани, които от своя страна продължаваха без демаркационна ограда или някакъв вид заграждение в една шир от равна, неплодородна земеделска земя. Така че веднъж напуснал Багдад, където скатове и мостове бяха по-честа гледка, трафикът можеше и наистина влизаше волю-неволю в пътя, но не непременно при обозначените входни и изходни места.
Това се превръщаше в основен проблем тук, заради колите бомби със самоубийци зад волана. За четирите дни откакто полковник Калистън беше прикрепил хората на Ивън към Олстронг те не бяха виждали такава, но заплахата беше реална и вездесъща. Докато минаваха през Багдад тази сутрин Ивън беше преброил четири обгорели грамади от изкривен метал. Една от тях все още димеше, когато минаха покрай нея, забавени цял час, докато силите на реда бяха спрели движението и разчистваха пътя.
Днешната задача беше да минат през Багдад и да продължат до военновъздушна база „Балад“, с прякор „Анаконда“, на около четирийсет мили северно от столицата. Трябваше да вземат човек на име Рон Нолан, старши служител при Олстронг, който проучваше места за потенциални въздушни бази на север и запад през изтеклата седмица и правеше преценка на възможностите за сключване на договори. След като вземат Нолан, те трябваше да се върнат обратно през Багдад и да спрат в щаба на ВКУ по някаква работа и да се върнат в територията на багдадското летище до вечерта.
Разстоянието в двете посоки беше приблизително сто и шейсет километра и разполагаха с дванайсет часа дневна светлина, но Ивън не искаше да рискува. От службата за контрол на движението му бяха разписали разрешението за охранителен ескорт и той нареди цялата техника — трите машини хумви — да бъде изкарана и да потегли още в тъмния час трийсет минути след полунощ. Всеки от неговите военни джипове си имаше шофьор и помощник-шофьор, който също имаше задачата да подава амуниции на картечаря, чието тяло оставаше наполовина подадено през люка в покрива на возилото. Тежковъоръжените мъже си разменяха ролите при всяко следващо пътуване. Ивън можеше да се възползва от ранга си и никога да не поема ролята на картечар — като лейтенант официалните му задължения бяха да съпровожда командира или радио оператора — но той много държеше да поема поста на стрелец, когато се удадеше възможност.
Днес се возеше като пътник в първата кола на едната от двете задни седалки. Поради забавянето на движението конвоят успя да премине Багдад едва в осем, а измина останалите шейсет и четири километра до външния периметър на огромната база „Анаконда“ — която скоро щеше да бъде наречена „Мортаритавил“ — едва в 11:15. Дори и без коли бомби движението по пътя към главната логистична зона край Багдад пъплеше почти незабележимо, което не бе никак изненадващо, като се имат предвид шестнайсетте хиляди полети месечно, с които „Анаконда“ трябваше да се справи.