Когато преминаха през портала, шофьорът на Ивън и следващ по ранг в частта им, сержант Маршон Уитмън, премина през дълъг една миля град от палатки и каравани, преди да стигнат до кръстовище със знак, който съобщаваше, че щабът е на една миля надясно. Но Уитман не бързаше да завие. Вместо това свали страничното стъкло и се втренчи наляво в двете шатри на ъгъла. Едната носеше логото „Бъргър Кинг“, другата — „Пица Хът“.
— Какво виждат очите ми, сър! Тук не сме ли на война? Не дойдохме ли съвсем наскоро в Багдад, само преди два месеца? Не може ли да скоча и да си взема набързо един двоен бургер?
Когато Ивън се ръкува с Рон Нолан точно пред палатката на щаба, у него остана впечатлението за огромна, но обуздана сила. Височина около един и седемдесет и пет, с доста солидна мускулатура от раменете до бедрата. Квадратна челюст под подстригана като четка светла коса. Днес носеше нож на колана и редовното армейско камуфлажно облекло с подложки от кевлар над ризата в цвят каки.
— Лейтенант — избоботи Нолан, произнасяйки леката като британец, усмихна се широко и закрачи до Ивън. — Наистина ценя точността. Времето е пари, в края на краищата, а тук и в този момент това е особено вярно. Надявам се тази лимузина да има добър климатик.
Ивън забави крачка и завъртя глава настрани:
— Ъ-ъ, сър…
Но след още малко боботещ смях Нолан го тупна по рамото:
— Шегувам се, синко. Не се притеснявай. Няма част от едно хумви, в която да не се чувствам като у дома си. Нали знаеш, че планът е да спрем в Багдад?
— Така ми наредиха, сър.
Нолан спря, протегна ръка и я сложи на рамото на Ивън.
— Спокойно, лейтенант — каза той. — Малко си притеснен, а?
— Всичко е наред, сър. Ще излъжа, ако кажа, че Багдад ми е любимото място.
— Е, няма да се бавим, ако успея да го направя, а мисля, че мога. Джак Олстронг е майстор в отварянето на врати — той млъкна за секунда. — Така. Редовно служещ ли си?
— Не, сър. Национална гвардия на Калифорния.
— Да, чух, че се занимават с това. Колко голям е твоят конвой?
— Три машини хумви, сър — вече се приближаваха към джиповете, паркирани до тротоара. — Ето ги.
Нолан спря с ръце на кръста и погледна колите от които стърчеше оръжие.
— По дяволите! — каза на Ивън. Бива си я тази купчина машинария.
Кимна към ефрейтор Алън Рийз — бивш прогимназиален учител, който сега обслужваше картечницата на най-близкия хумви, и му подвикна:
— Как си синко?
— Добре, сър.
— Откъде си?
— Сан Карлос, Калифорния, сър.
— Сан Карлос! — избумтя Нолан. — Аз съм израсъл в съседство, в Редууд Сити! — той плесна бронята на превозното средство. — Малък свят, нали, лейтенант? Това момче и аз сме съседи там, у дама.
— Всички сме съседи — каза Ивън, включвайки се в ентусиазма, макар че не можеше да обясни точно защо. — Частта ни е от Сан Бруно. И деветимата сме от Пенсилвания.
— Да му се не види! — изграчи Нолан. — Попаднал съм точно на когото трябва, няма грешка. Откога сте тук, момчета?
— Вече три седмици — отвърна Ивън.
— Вече гърмяха ли по вас?
— Още не.
— Не се тревожи — ухили се Нолан. — Ще гърмят.
Поради някаква неясна и вероятно неразгадаема причина насочиха маршрута им през смесения квартал Мансур по улица Хайфа, вместо по определения само за военните безопасен път, по който минаваха за щаба във ВКУ от BIAP. Рон Нолан отиваше в стария републикански дворец на Саддам Хюсеин в централен Багдад и редицата от транспортни средства по Хайфа, които чакаха пред пропускателния пункт, за да влязат в зелената зона — броня до броня, оръжията със свалени предпазители и готови за стрелба ги макара да замръзнат. Нолан се измъкна от задната седалка и отвори вратата си, стъпи на паважа и се разкърши. Ивън, който не искаше да губи пътника си от поглед, преодоля собственото си нежелание — навсякъде по улицата имаше цивилни иракчани и всеки един от тях можеше да е въоръжен метежник — и също излезе.
Вече беше късен следобед, убийствено горещ, без помен от освежаващ бриз. Въздухът тежеше от миризми на печено месо и риба, тор, олио и боклуци. Улица Хайфа беше широка, обточена от двата края с три и четириетажни бетонни сгради. На повечето, поне част от прозорците зееха разбити. От тълпата по тротоарите обаче, в която имаше жени и деца, никой не би заключил, че това е военна зона. Търговците се бяха наредили там, където минаваше най-голямата част от движението към зелената зона и улицата имаше вид на тържище — импровизирани щандове продаваха всичко, от дрехи до батерии, тоалетна хартия, пари и сладкиши.