— Проблеми с охраната ли имате? Да не би някой да е натъпкал джоба си с блестящи дрънкулки и да се е опитал да избяга?
— Не, не става въпрос за кражба, а за убийство.
Ив мигом се преобрази от светска жена в ченге с проницателен поглед:
— Кой е убит?
— Доколкото разбрах, жертвата е една от камериерките. — Той я хвана под ръка и я поведе към редицата асансьори. — Случило се е на четирийсет и шести етаж в южната кула. Подробности не са ми известни — побърза да добави, преди Ив да го е прекъснала. — Шефът на охраната на хотела току-що ми съобщи за инцидента.
— Свързахте ли се с полицията?
— Свързах се теб, нима не е достатъчно? — Той мрачно стисна устни, докато асансьорът с шеметна скорост се изкачваше към южната кула. — От охраната са знаели, че двамата с теб сме в хотела, затова решили първо да съобщят на мен… и на теб, разбира се.
— Добре, престани да се заяждаш. Още не знаем точно какво се е случило. Когато някой умре внезапно, винаги се предполага, че е бил убит. В повечето случаи обаче смъртта е естествена или е настъпила при злополука.
Щом слезе от асансьора, Ив гневно присви очи. В коридора гъмжеше от хора — някаква жена с униформа на камериерка истерично ридаеше, около нея се бяха струпали костюмирани мъже и гости на хотела, които бяха наизлезли от стаите си да разберат какво е предизвикало суматохата.
Тя отвори безполезната си вечерна чантичка, извади значката си, вдигна я високо и си запробива път сред зяпачите:
— Полиция, отдръпнете се! Гостите на хотела да се приберат в стаите си, хората от охраната — веднага при мен! Някой да се помъчи да успокои онази жена. Кой е шефът на охранителите?
— Аз. — Към нея се приближи висок и строен цветнокож мъж с гладко избръсната глава, която блестеше като огледало. — Казвам се Джон Бригам.
— Бригам, идваш с мен.
Тъй като не носеше шперца си, тя му направи знак да отключи вратата и го последва в апартамента.
Озоваха се в просторна дневна, обзаведена с елегантни мебели. До едната стена беше монтиран барплот с високи столчета. В помещението цареше идеален ред, сякаш в него не беше стъпвал човек. Щорите на големите прозорци бяха спуснати, осветлението бе включено.
— Къде е мъртвата? — обърна се Ив към чернокожия.
— В спалнята — ето там, вляво.
— Когато дойде на местопроизшествието, забеляза ли дали вратата е затворена както в момента?
— Да, беше затворена. Но със сигурност го знае само госпожа Хайло, която е намерила мъртвата.
— За жената, която плаче в коридора ли говориш?
— Да.
— Добре… — замислено промълви Ив. — Да огледаме местопроизшествието.
Приближи се до вратата отвори я и машинално отстъпи крачка назад, когато отвътре се разнесе оглушителна музика. И тук всички лампи бяха включени. Под ярката им светлина на леглото бе проснат труп на млада жена, все едно разглезено дете бе захвърлило куклата си, след като механизмът й се е повредил.
Едната ръка на мъртвата беше извита под неестествен ъгъл, лицето й беше покрито с рани и синини от безмилостния побой, който й е бил нанесен, полата й беше запретната до кръста. Тънката сребърна жица, с която убиецът я бе удушил, се беше врязала в шията й като смъртоносна огърлица.
— Мисля, че отпада вероятността за естествена смърт — промърмори Рурк.
— Имаш право. Бригам, кой освен теб и камериерката е влизал в апартамента, след като тя е намерила трупа?
— Никой.
— Докосвал ли си мъртвата или каквото и да било, освен вратите?
— Известно ми е как се постъпва в подобни случаи, лейтенант. Дванайсет години работих в Отдела за борба с престъпността към чикагската полиция. Отначало не разбрах какво се е случило. Госпожа Хайло се свърза с мен по комуникатора, но само пищеше и не можеше да каже и дума. Накарах да я доведат — в паниката си тя беше изтичала до стаята за персонала, която е на четирийсетия етаж. Влязох в апартамента, приближих се до тази врата и от пръв поглед разбрах, че жената е мъртва. Тъй като знаех, че двамата с Рурк в момента сте в балната зала на хотела, веднага се свързах с него, заключих външната врата, изпратих да доведат Хайло и изчаках да дойдете.
— Браво на теб, Бригам. Добре, че си бивш полицай и знаеш колко често важни улики са били заличени от ръцете на „усърдни помощници“. Познаваш ли жертвата?
— Не. Хайло я нарече Дарлийн… малката Дарлийн. Нищо повече не можах да науча от нея.
Ив се огледа, опитвайки да си представи как е било извършено убийството. Засега не можеше да предприеме нищо, дори не биваше да се доближава до трупа.
— Бригам, направи ми една голяма услуга. Отведи госпожа Хайло в някоя празна стая и се погрижи да не разговаря с никого, докато не я повикам. Ще се обадя в управлението — не искам да вляза в стаята, преди да напръскам дланите и обувките си със специалния спрей.