Имаше още една проверка пред асансьора и още една — временна мярка след въвеждането на код „Меса“ — пред кабинета на директора на петия етаж.
След като премина през дебелата стоманена, облицована с палисандрово дърво врата, той видя Ан Хелд. За разлика от друг път, я придружаваше блед мъж, чиито мускули играеха под сакото му.
Тя го посрещна с лека, напрегната усмивка.
— Видях директора преди малко, изглеждаше остарял с десет години.
— Не ме интересува — каза Борн. — Мартин Линдрос е единственият човек в ЦРУ, за когото ме е грижа и на когото вярвам. Къде е той?
— Той бе на мисия през последните три седмици, друго не се знае.
Ан бе облечена както винаги безукорно в черно-сив костюм на „Армани“, огненочервена блуза и обувки на „Маноло Бланик“ с осемсантиметрови токове.
— Но съм сигурна, че каквито и съобщения директорът да е получил днес, те са били причината за необичайното вълнение тук.
Бледият мъж ги придружи мълчаливо надолу по безкрайните коридори — умишлено объркан лабиринт, по който прекарваха посетителите всеки път по различен маршрут, — докато пристигнаха пред вратата на „светая светих“ на директора. Там неговият ескорт спря, но не си тръгна. Още един признак за код „Меса“, помисли си Борн, докато се усмихна леко на миниатюрното око на камерата за наблюдение.
Миг по-късно чу електрическата ключалка да се отключва дистанционно.
Директорът стоеше в отдалечения край на един кабинет, голям колкото футболно игрище. Той държеше папка в едната ръка, запалена цигара в другата, нарушавайки наложената от федералните власти забрана за пушене в сградата. Кога ли беше пропушил отново? До него стоеше друг мъж — висок, едър, с дълго навъсено лице, светла, късо подстригана коса, излъчващ смразяващо спокойствие.
— Аха, появи се най-после. — Стария се насочи към него, токовете на ръчно шитите му обувки тропаха по полирания паркет. Беше прегърбен, с приведени рамене, сякаш за да се предпази от лошото време. Когато се приближи, прожекторите отвън го осветиха и по лицето му затанцуваха сенки, спомени от минали подвизи.
Изглеждаше стар и уморен, лицето му бе набраздено от бръчки като планински пейзаж, очите му потънали в орбитите си, плътта под тях подпухнала и жълта, свещица, горяща твърде слабо. Той стисна цигарата между червеникавокафявите си устни и не подаде ръка.
Другият мъж го последва, като очевидно преднамерено вървеше със свое собствено темпо.
— Борн, това е Матю Лърнър, моят нов заместник-директор. Лърнър, Борн.
Двамата мъже си стиснаха припряно ръцете.
— Мислех, че Мартин е заместник-директор — каза Борн, озадачен.
— Сложно е. Ние… — подхвана Лърнър.
— Лърнър ще те уведоми след този разговор — прекъсна го Стария.
— Ако има нещо за уведомяване — намръщи се Борн разтревожен. — Какво става с Мартин?
Директорът се поколеба. Старата неприязън никога нямаше да изчезне. Борн знаеше това и го приемаше като даденост. Сегашната ситуация явно бе твърде неприятна, за да принуди Стария да превъзмогне онова, което се бе заклел никога да не прави: да помоли Джейсън Борн за помощ. От друга страна, директорът бе краен прагматик. Трябваше да е такъв, за да се задържи на поста си толкова дълго. Той вече бе развил имунитет към превратностите, произтичащи от трудните и често съмнителни от морална гледна точка компромиси. Просто такъв бе светът, в който той живееше. Ясно беше, че сега се нуждаеше от Борн, но това го вбесяваше.
— Мартин Линдрос е изчезнал от седем дни.
Изведнъж директорът сякаш се смали, костюмът му висеше на раменете.
Борн остана безмълвен. Нищо чудно, че Мартин не му се обади.
— Какво, по дяволите, е станало? — изведнъж почти изкрещя той.
Стария запали нова цигара от огънчето на предишната и загаси угарката в кристален пепелник. Ръката му трепереше леко.
— Мартин беше на мисия в Етиопия.
— Каква мисия? — попита Борн.
— И аз попитах същото — отговори Лърнър. — Но тога е негова собствена мисия.
— Хората на Мартин засякоха внезапно увеличаване на разговорите на определени честоти, използвани от терористите. — Директорът вдиша дълбоко дима и го изпусна с леко свистене. — Неговите анализатори са специалист и по отделянето на истината от дезинформацията, която кара антитерористичните отдели в другите агенции да се въртят в кръг и да вдигат лъжлива тревога.