— Ако можете да бъдете по-конкретен…
Старият поклати глава.
— Де да можех.
— Нашите разузнавателни данни бяха точни, сър.
Директорът се облегна, потърка брадичката си.
— Ето какво ме смущава. Защо миговете са чакали да изстрелят ракетите едва след като съоръжението бе унищожено?
— Може би не са успели да излетят навреме. — Карим се движеше по тънък лед и го знаеше. — Чухте Дорф, имало е радиационна мъгла.
— Мъглата е била ниско над повърхността. Миговете са дошли отгоре. Мъглата не би могла да ги засегне. Ами ако умишлено са изчакали, докато съоръжението бъде унищожено?
Карим се опита да не обръща внимание на звънтенето в ушите си.
— Сър, в това няма логика.
— Има, ако съоръжението е било фалшива примамка.
Карим не можеше да допусне директорът или който и да е друг в ЦРУ да продължи да разсъждава в тази посока.
— Може и да сте прав, сър, сега, като се замисля. — Той се изправи. — Ще го проверя веднага.
Очите на Стария се вгледаха в него изпод гъстите вежди.
— Сядай, Мартин.
Мълчание се възцари в кабинета. Дори приглушените звуци, които се чуваха откъм коридорите, бяха изчезнали.
— Ами ако „Дуджа“ са искали да повярваме, че сме унищожили тяхното ядрено съоръжение?
Разбира се, че беше станало точно това. Карим се бореше да овладее пулса си.
— Знам, че пробутах на министър Холидей Тим Хитнър за къртица — продължи директорът. — Но това не означава, че го вярвам. Ако инстинктът не ме лъже, значи има и други възможности: или Хитнър е бил натопен от истинската къртица, или той не е бил единствената прогнила ябълка в нашата щайга.
— Всичко това са само предположения, сър.
— Тогава ги елиминирай, Мартин. Нека бъде твой приоритет. Използвай всички необходими ресурси. — Стария постави ръцете си на бюрото, подпря се на тях. Лицето му бе бледо и пепеляво. — Бог да ни е на помощ, Мартин, ако „Дуджа“ ни е подвела. Това ще означава, че не сме направили нищо. Напротив — те са на път да осъществят своята атака.
Мута ибн Азиз пристигна в Истанбул малко след пладне и първата му работа беше да се срещне с Несим Хатун. Хатун управляваше „Мираж Хамам“ — турска баня в квартал „Султанахмет“. Сградата беше стара и голяма, намираше се в една пряка недалеч от „Света София“ — внушителната църква, построена от император Юстиниан през 532 г. Заради местоположението си банята винаги беше пълна с народ, макар че цените бяха по-високи от тези в не толкова туристически части на града. Банята функционираше от дълги години, още преди Хатун да се роди.
Той се гордееше с факта, че бе подкупил точно когото трябва и бизнесът му бе подробно описан в най-добрите туристически справочници. Банята му осигуряваше добър живот, особено по турските стандарти. Но това, което го направи милионер, бе работата му за Фади.
Хатун имаше вълчи апетит, шишкаво тяло и свирепо лице на хищник. В черните му очи се просмукваше отровата, напоила душата му — отрова, която Фади бе открил, изкарал навън и подхранвал внимателно. В живота си Хатун беше сменил много жени и всичките бяха или мъртви, или в изгнание в провинцията. Но пък дванайсетте му деца, които той обичаше и на които се доверяваше, управляваха успешно хамама вместо него. За него, човек със сърце, кораво като свит юмрук, това бе приемлив вариант. Същото важеше и за Фади.
— Мараба! — поздрави Хатун, когато Мута ибн Азиз пристъпи през прага му. Домакинът целуна госта си по двете бузи, поведе го през покритите с мозайка общи помещения на банята към задната част, където имаше малка градина. В центъра й растеше неговата финикова палма, с която той много се гордееше. Беше си я донесъл от един кервансарай в Сахара — тогава беше стръкче, дълго колкото показалеца му. Обсипваше това дърво с повече внимание, отколкото бе удостоявал, която и да е от жените си.
Настаниха се на хладните каменни пейки под процеждащата се слънчева светлина, докато две от дъщерите на Хатун им сервираха сладък чай и дребни сладки. След това едната донесе пищно наргиле и двамата мъже запушиха.
Тези ритуали и времето, което отнемаше изпълнението им, бяха необходим елемент от живота на Ориента. Те целяха да заздравят приятелството, да демонстрират любезност и уважение, както се полага на цивилизовани хора. Дори и днес имаше хора като Несим Хатун, които спазваха старите обичаи и се опитваха да поддържат пламъка в лампата на традициите дори сред неоновия блясък на електронната ера.