След като хапна на крак, Борн се запъти право към един магазин за килими и след кратък добронамерен пазарлък със собственика си купи молитвено килимче. Когато той си тръгна, и двамата бяха доволни от направената сделка.
Синята джамия, към която Борн вървеше, стиснал под мишница молитвеното си килимче, бе обградена от шест високи минарета. Тяхната поява беше грешка. Султан Ахмет Първи казал на архитекта, че иска джамията да има златно минаре. „Алтън“ на турски е злато, но архитектът не дочул и разбрал „алтъ“ — шест. Въпреки това Ахмет Първи бил доволен от резултата, защото по това време никой друг султан нямал джамия с толкова много минарета.
Както се полага на едно такова великолепно здание, джамията имаше множество порти. Повечето посетители влизаха от северната страна, но мюсюлманите предпочитаха западната. Именно нея избра Борн. Вътре той спря, събу си обувките, постави ги настрана, пъхнати в найлонова торбичка, която му подаде младо момче. Покри си главата, изми си стъпалата, шията и ръцете от лактите до китките в каменен басейн. Влизайки в самата джамия, постави своето молитвено килимче върху застлания с килими мраморен под и коленичи върху него.
Вътрешността на джамията бе във византийски стил, покрита със сложни украси, филигранни резби, светли кръгове, хвърляни от метални лампи, огромни колони в синьо и златно, великолепни прозорци със стъклописи, стигащи до сводовете на централния купол. Въздействието безспорно беше вълнуващо.
Борн каза мюсюлманските молитви, челото му бе притиснато в килима, който току–що беше купил. Той бе съвсем искрен в молитвите си, чувствайки вековете, врязани в камъка, мрамора, варака и лаписа, от които бе направена и пищно украсена джамията. Духовността идваше под много образи, беше наричана по много начини, но всички те говореха право от сърцето на език, стар като времето.
Когато свърши, се изправи, нави килимчето си. Той се разходи из джамията, позволи на отекващата тишина да премине през него. Съскащото шумолене на сребро и памук, мекото жужене от промълвените молитви, жуженето на шепнещите гласове, всеки човешки звук и движение се събираха във величествената сграда на джамията, завихряха се като зрънца захар в гъсто кафе, фино променяйки вкуса.
Всъщност през цялото време, докато изглеждаше изгубен в свещено съзерцание, той прикрито наблюдаваше тези, които приключваха молитвите си. Зърна възрастен мъж — брадата му бе прошарена с бели нишки, — който нави килимчето си, запъти се бавно към подредените обувки. Борн стигна до обувките си по същото време, когато възрастният човек обуваше своите.
Старецът бе с парализирана ръка. Погледна Борн, който си надяваше обувките.
— Вие сте нов тук, господине — каза той на турски. — Не съм ви виждал досега.
— Току-що пристигнах, господине — отвърна Борн с почтителна усмивка.
— И какво те води в Истанбул, синко?
Те излязоха навън през западната врата.
— Търся мой роднина — каза Борн. — Човек, наречен Несим Хатун.
— Това е често срещано име. Знаеш ли нещо за него?
— Само, че върти свой бизнес, тук, в „Султанахмет“.
— А, май мога да ти бъда от помощ. — Старецът примижа под слънчевата светлина. — Тук има един Несим Хатун, който заедно с дванайсетте си деца управлява „Мираж Хамам“ на „Байрамфирини сокак“ — една улица недалеч от тук. Лесно ще я намериш.
„Байрамфирини сокак“ — Улицата на празничната пещ, по средата на „Акбиюк Кадеши“, бе малко по-тиха от шумните булеварди на Истанбул. Въпреки това острите, силни викове на търговци, подвикванията на обикалящите продавачи на храна, особената врява, която се вдигаше при пазарлъка, се събираха в тясната уличка като плътна мъгла. Покритата с калдъръм „Байрамфирини сокак“ се спускаше надолу чак до Мраморно море. Тя приютяваше множество малки частни пансиони и обществената баня на Несим Хатун — човекът, наел Евгений Фьодорович по нареждане на Фади, за да помогне Борн да бъде заведен на мястото на заплануваното му убийство на плажа в Одеса.
Вратата на банята бе дебела, от тъмно дърво, с издълбани византийски мотиви. Тя бе заобиколена от две огромни каменни урни, първоначално използвани за съхраняване на масло. Всичко това създаваше впечатляващ портал.
Борн скри кожената чанта зад лявата урна. После отвори вратата и влезе в оскъдно осветения вътрешен двор. Непрестанната врява на града незабавно изчезна и Борн бе обгърнат от тишината на снежна гора. Мина малко време, преди бръмченето в ушите му да отшуми. Той се озова в шестоъгълно пространство, в средата на което имаше мраморен фонтан, грациозно изхвърлящ вода от центъра си. Имаше гравирани арки, поддържани от тънки колони от четирите страни, зад които имаше съчетание от претрупани затворени градини и тихи, осветявани от лампи, коридори.