Краят наближава — бе казал пратеникът на Фади. Борн имаше толкова малко време да открие Фади, да му попречи да детонира ядреното устройство. Полазиха го тръпки.
Според картата, с която се беше сдобил на ферибота, островът се състоеше от два хълма, разделени от долина. Сега той се изкачваше по южния хълм, Юле Тепе, на върха на който се намираше старинният манастир „Свети Георги“ от XII век. Когато почти стигна върха, пътят се превърна в пътека. Палмовите дървета бяха отстъпили място на гъсти борови гори, сенчести, тайнствени и безлюдни. Вилите също бяха останали в ниското.
Манастирът се състоеше от поредица параклиси, разположени на три нива, и няколко допълнителни постройки. Точката, която показваше местоположението на Мута ибн Азиз, бе останала неподвижна вече няколко минути. Пътят стана твърде каменист и неравен за колело. Борн извади чантата си от коша, остави колелото и продължи пеша.
Нямаше нито туристи, нито пазачи, не се мяркаше никой. Бързо започна да пада мрак. Минавайки покрай паянтовата централна сграда, той продължи нагоре по хълма. Според проследяващото устройство Мута ибн Азиз беше вътре в малката предна сграда. Светлина от лампа проблясваше през прозорците.
Когато се приближи, точката започна да се движи. Борн се отдръпна назад зад един извисяващ се бор, откъдето проследи как пратеникът на Фади със старомоден газов фенер в ръка излезе от сградата и се запъти между две огромни скали в гъсталака на боровата гора.
Борн огледа набързо района и се увери, че никой не наблюдава сградата, след което се вмъкна през очуканата дървена врата в хладното преддверие. По-навътре горяха газови лампи. От картата разбра, че сградата някога е била използвана като приют за луди престъпници. Помещението беше съвсем голо. Сега явно не се използваше. Въпреки това личаха доказателствата за неговото мрачно минало. Каменният под бе осеян със забити метални халки, които вероятно са били използвани, за да бъдат завързвани обитателите, когато станат твърде агресивни. Отворена врата отляво водеше в малка празна стая, в която имаше само различни инструменти.
Той се върна в централната стая. Срещу прозорците, които гледаха на север към гората, имаше дълга маса за хранене от тъмно дърво. Върху масата, под щедрата светлина на лампите, лежеше голям лист плътна хартия. Борн се приближи и видя, че е карта с начертан върху нея план за полет. Въздушният маршрут водеше на югоизток през почти цялата територия на Турция, най-южните райони на Армения и Азербайджан, над Каспийско море, а след това, пресичайки част от Иран, диагонално през цялата широчина на Афганистан, с кацане в планински район точно на границата, в гъмжащия от терористи Западен Пакистан.
Значи Мута ибн Азиз нямаше да използва кораб, за да напусне Бююк Ада. Това бе частен самолет, който имаше разрешение да влезе в иранското въздушно пространство и разполагаше с достатъчно голям резервоар, за да измине 2200 въздушни мили без презареждане.
Борн погледна през прозореца към гъстата борова гора, в която бе изчезнал Мута ибн Азиз. Недоумяваше къде сред тези дървета би могла да бъде скрита самолетна писта, когато долови шум. Понечи да се обърне, когато остра болка разцепи главата му. Усети, че пада, след което настъпи мрак.
Двайсет и девета глава
Ан никога не бе виждала Джамил толкова ядосан. Той беше бесен на директора. Беше бесен и на нея. Той не я удари, нито й крещя. Стори нещо далеч по-лошо: не й обръщаше внимание.
Когато се захвана с работата си, Ан бе съкрушена от отчаянието, което смяташе, че е останало в миналото. За да бъдеш метреса, беше нужна определена нагласа, нещо, с което трябва да свикнеш, като тъпата болка в развален зъб. Трябваше да се научиш да прекарваш без любовника си рождени дни, свети Валентин, Коледа, годишнината от срещата ви, първия път, когато сте спали заедно, първия път, когато е останал за през нощта, първата закуска, изядена с неподправена детска радост. Всички тези неща бяха отказани на една метреса.
Отначало тази особена самота беше непоносима за Ан. Тя се опитваше да му се обади, когато той не можеше да бъде с нея през деня — и през нощта! — когато най-много копнееше за него. Докато той не й обясни внимателно, но твърдо, че не бива да го прави. Когато не беше физически с нея, тя трябваше да забравя, че той съществува. Но това е невъзможно — простена тя мислено, докато се усмихваше и кимаше в знак на съгласие. Тя знаеше, че е жизненоважно той да повярва, че тя го разбира. Инстинктите й я предупреждаваха, че ако не й вярва, ще я напусне. Ако го беше направил, тя сигурно щеше да умре.