Ако Сорая беше жива, повече от вероятно е да се укрива там.
Когато Борн премина между двете огромни скали, светлината на лампата му посочи пътя, по който бе поел Мута ибн Азиз. Той продължи да върви на запад може би около километър, преди да завие рязко на североизток. Изкачи се по един лек наклон, след което пътят тръгна почти директно на север, надолу в плитка падина, която постепенно премина в началото на голямо плато.
Той се приближаваше до Мута ибн Азиз, който през последната минута бе спрял да се движи. Боровата гора все още беше гъста, земята бе покрита с борови иглички, които излъчваха аромат и заглушаваха звука.
След по-малко от пет минути обаче гората просто свърши. Тя явно бе изсечена, за да се освободи място за ивица за приземяване, достатъчно голяма за самолета, който стоеше в единия край на пистата от утъпкана пръст.
Мута ибн Азиз вече беше там, в основата на подвижната стълба. Борн излезе от гората и се насочи директно към самолета „Сайтейшън Соврин“. Катраненочерното небе бе изпъстрено с хиляди звезди, които проблясваха хладно като диаманти върху кадифена подложка. Бриз, наситен с дъх на море, си играеше по разчистения връх на хълма.
— Време е да тръгваме — каза Мута ибн Азиз. — Всичко наред ли е?
Борн кимна. Мута ибн Азиз натиска един бутон на малък черен предмет в ръката си и светлините на пистата припламнаха. Борн го последва по стълбата и я издърпа, щом влезе вътре. Той познаваше самолета „Сайтейшън“, който имаше обсег над 2800 мили и максимална скорост от 513 мили в час.
Седна спокойно в пилотското кресло, натисна нужните бутони, нагласи скалите, докато минаваше през сложните проверки преди излитането. Всичко беше наред.
Освободи спирачките и натисна дросела напред. Самолетът реагира веднага и пое бавно по пистата, набирайки скорост. Издигна се рязко в черното, обсипано със звезди небе, оставяйки зад себе си Златния рог, портата към Азия.
Трийсета глава
— Защо го правят? — попита Мартин Линдрос на много добър руски.
Той лежеше по гръб в лазарета в Миран Шах и се взираше в нараненото лице на Катя Степанова Вдова, младата, поразително красива жена на доктор Вейнтроп.
— Защо правят какво? — повтори тя глухо, докато се грижеше по-скоро непохватно за ожулванията по врата му. Тя беше учила за медицинска сестра, след като Вейнтроп й забрани да работи като модел за „Пърфект Тен“.
— Учените тук: съпругът ти, Сенарз, Андърски. Защо са продали услугите си на Фади?
Споменавайки Андърски, пластичния хирург, който промени лицето на Карим и го лиши от окото му, Линдрос се запита: — Защо той не се грижи за мен, а тази несръчна дилетантка? И почти веднага си отговори: от него вече нямаха никаква полза нито Фади, нито брат му.
— Те са хора — каза Катя. — Което означава, че са слаби. Фади открива техните слабости и ги използва срещу тях. За Сенарз това бяха парите. За Андърски — момчетата.
— А за Вейнтроп?
Тя се намръщи.
— Моят съпруг си мисли, че е благороден, че е бил принуден да работи за „Дуджа“, защото Фади го заплашва с мен. Той се заблуждава, разбира се. Истината е, че той иска да си върне гордостта. Братът на Фади го уволни от „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ по фалшиви обвинения. Той има нужда да работи, моят съпруг. Това е неговата слабост.
Тя седна с ръце в скута.
— Мислиш, че не знам колко не ме бива за това? Но Костин настоява, така че какъв избор имам?
— Имаш избор, Катя. Всеки има. Само трябва да го видиш. — Той хвърли поглед към двамата пазачи пред вратата на лазарета. Те си говореха тихо. — Не искаш ли да се измъкнеш оттук?
— А Костин?
— Вейнтроп приключи с работата си за Фади. Умна жена като теб би трябвало да го разбере, че сега той е непотребен.
— Това не е вярно! — каза тя.
— Катя, всички ние имаме способността да се заблуждаваме. Затова се забъркваме в различни проблеми. Не виждаме по-далеч, отколкото твоят съпруг.
Тя седеше тихо и го гледаше със странен израз в очите.
— Ние имаме и способността да се променяме, Катя. Само е нужно да решим, че трябва да го сторим, за да продължим, за да оцелеем.
Тя отмести поглед, както правят хората, ако се страхуват, когато са взели решение, но се нуждаят от насърчаване.
— Кой ти стори това, Катя? — каза той меко.
Той мярна сянката на страха в очите й.