Те седяха един до друг на шестата пейка отдясно в Методистката църква на Шестнайсета улица. Зад тях, монтирана на гърба на пейката, имаше табела, на която пишеше: На тази пейка седяха един до друг президентът Франклин Д. Рузвелт и премиерът Уинстън Чърчил на Националната коледна служба през 1941 г. Което означаваше, че службата се е състояла само три седмици след японската атака срещу Пърл Харбър — мрачни дни за Америка. Що се отнася до Великобритания, тя си бе спечелила важен съюзник посредством една болезнена, катастрофална атака. Това място имаше голямо значение за Стария. Тук идваше да се помоли, за да получи прозрението и моралната сила, необходими му, за да се справи с тъмните и трудни дела, които често го затрупваха.
Докато гледаше папката, връчена му от неговия заместник, той знаеше без сянка от съмнение, че му предстои поредното такова трудно дело.
Изпусна дълга въздишка, отвори папката. И там нещата бяха написани черно на бяло: страшната истина. Въпреки това той вдигна глава.
— Ан?
— Страхувам се, че да, сър. — Карим внимаваше да държи ръцете си неподвижно в скута си. Трябваше да изглежда толкова съкрушен, колкото и Стария. Новината разтърси директора от дъното на душата му. — Всичките три съобщения са от джобния й компютър. Досега никой не знаеше за неговото съществуване, не е отпуснат с разрешението на ЦРУ. Изглежда, тя беше успяла да подмени и подправи разузнавателните данни, уличаващи погрешно Тим Хитнър.
Дълго време директорът не каза нищо. Говореха тихо заради поразително добрата акустика в църквата, но Стария се обърна отново към заместника си и Карим трябваше да се наклони напред, за да го чуе.
— Какви бяха тези три съобщения?
— Бяха изпратени чрез кодиран канал. Най-добрите ми специалисти търсят начин да ги разшифроват.
Стария кимна разсеяно.
— Добра работа, Мартин. Не знам какво щях да правя без теб.
В този момент той изглеждаше потресаващо стар. С ужасното предателство на Ан, на която бе имал такова доверие, от него си бе отишла искрица живот. Той седеше, прегърбен, с хлътнал между раменете врат, сякаш готов да поеме поредния психологически удар.
— Сър, трябва да вземем незабавни мерки.
Директорът кимна, но погледът му беше празен, фокусиран върху мисли и спомени, които неговият придружител дори не можеше да си представи.
— Смятам, че въпросът трябва да бъде решен поверително. Само вие и аз. Какво ще кажете?
Пълните със сълзи очи на Стария се втренчиха в лицето на заместника му.
— Да, на всяка цена. — Почти шепнеше.
Карим се изправи.
— Ще тръгваме ли?
Директорът го погледна, в очите му трептеше страх.
— Сега ли?
— Така би било най-добре, сър — за всички. — Той помогна на Стария да се изправи. — Тя не е в централата. Предполагам, че си е вкъщи.
И той подаде на Стария пистолет.
След няколко часа Катя се върна в лазарета, за да провери отока на гърлото на Линдрос. Тя коленичи отстрани на ниската кушетка, на която той лежеше. Пръстите й пипаха толкова неумело, че в очите й избиха сълзи.
— Не ме бива в тия неща — каза тя меко, сякаш на себе си. — Въобще не ме бива.
Линдрос я гледаше и в главата му изплува краят на последния им разговор. Дали би трябвало да каже нещо, или ако си отвореше устата, щеше само да я отблъсне още повече.
— Мислих върху думите ти — каза след дълго, напрегнато мълчание Катя.
Очите й, с удивително синьо-сив оттенък като небето преди буря, най-после срещнаха неговите.
— И сега смятам, че Костин искаше Фади да ме нарани. Защо? Защо би искал подобно нещо? Защото се е страхувал, че бих го напуснала? Защото е искал да проумея колко опасен е светът извън неговия периметър? Не знам. Но той не трябваше да… — Тя постави ръка на бузата си, трепна от докосването на собствените си деликатни пръсти. — Не трябваше да позволява на Фади да ме нарани.
— Така е, не трябваше — повтори Линдрос. — И ти го знаеш.
Тя кимна.
— Тогава ми помогни — продължи Линдрос. — В противен случай нито ти, нито аз ще се измъкнем оттук живи.
— Не… не знам дали ще мога.
— Тогава аз ще ти помогна. — Линдрос седна. — Ако ми позволиш, ще ти помогна да се промениш. Но ти също трябва да го искаш. Трябва да го искаш достатъчно силно, за да рискуваш всичко.
— Всичко. — Усмивката й бе пълна с разкаяние и това почти разби сърцето му. — Аз съм родена без нищо. Израснах без нищо. И тогава, благодарение на една случайна среща, получих всичко. Поне така ми беше казано и за известно време аз вярвах. Но по някакъв начин този живот бе по-лош, отколкото да нямаш нищо. Поне моето „нищо“ си беше реално. И тогава се появи Костин, който обеща да промени живота ми. Аз се омъжих за него. Но неговият свят се оказа не по-малко фалшив от другия, в който бях живяла дотогава. И аз се запитах, къде е моето място? Нямах място.