Те се приближиха, после още малко. Тогава, когато стената бе наполовина вдигната, тя тупна Тайрон по гърба. Втурвайки се към изчезващия в стената процеп, те се хвърлиха през отвора в последния момент и се приземиха на бетонната рампа.
Стената зад тях се плъзна на мястото си, бяха обгърнати от тъмнина.
Файед ас-Сауд стоеше в югозападния край на каменистата клисура. Хората му бяха по местата си, зарядите бяха поставени. Колкото и невероятно да звучи, „Дуджа“ разполагаше с технология, позволяваща й да отклони подземната река. Хората му бяха открили три огромни тръби, с кранове очевидно вътре в самото съоръжение, които да регулират водния поток. Точно тези кранове трябваше да бъдат разрушени.
Той се придвижи няколкостотин метра назад и видя, че неговите великолепно обучени хора са обградили клисурата. Вдигна ръка и привлече вниманието на двама специалисти по експлозивите.
В жегата и абсолютната тишина умът му се върна обратно към мига, в който Джейсън Борн му бе описал плана си. Първоначално саудитецът беше скептичен. Каза на Борн, че планът му е лудост, и настоя да действат по традиционния начин — чрез фронтална атака.
— Ще обречеш хората си на сигурна смърт — увери го Борн. — Почти съм сигурен, че Фади подслушваше разговора ми с Линдрос, което би означавало, че е проследил и твоя разговор с разузнавателния ти екип по-рано.
— Но какво ще стане с теб? — попита Файед ас-Сауд. — Ще те очистят в момента, в който си покажеш носа в съоръжението.
— Точно тук грешиш — поклати глава Борн. — Фади иска да ме убие лично. За него няма друг вариант. Освен това слабото му място е, че се заблуждава, че е успял да проникне в ума ми. Той вярва, че е разгадал тактиката ми и че контролира ситуацията.
— И тук идваме ние — кимна Файед ас-Сауд. — Прав си. Планът е достатъчно необичаен, за да има шанс да проработи.
Той хвърли поглед на часовника си. Сега, когато вече беше убеден, нямаше търпение да започне. Но Борн настоя да се придържат към плана.
— Трябват ми петнайсет минути, за да свърша каквото трябва — предупреди го той.
Оставаха още деветдесет секунди.
Файед ас-Сауд погледна към каменистото дъно на клисурата, която, както се оказа, въобще не беше клисура. Борн бе прав: това бе пресъхнало речно корито, чието дъно бавно се срутваше в подземната река, която някога, преди много време, бе текла на повърхността. Подземната река бе мястото, откъдето съоръжението на „Дуджа“ черпеше необходимата вода за ядреното производство. Неговите хора бяха заложили зарядите в края на речното корито откъм съоръжението. Атаката щеше да изпълни две задачи: да удави и отнесе членовете на „Дуджа“ и предпази контейнерите с обогатен уран, докато екип от специалисти на ЦРУ и Саудитска Арабия поемеха окончателно контрол върху съоръжението.
Петнайсет секунди до началото. Файед ас-Сауд огледа последователно всеки от хората си. Те бяха уведомени, знаеха какви са залозите. Знаеха какво да правят.
Ръката му се спусна, детонаторите бяха задействани. Двата взрива избухнаха през няколко секунди, но за Файед ас-Сауд те прозвучаха като продължителна експлозия, мощен вятър, буря от каменни отломки и тогава дойде звукът, който всички очакваха: дълбокият подземен тътен на вода, втурнала се по коритото, издълбано в скалната основа.
Долу, в съоръжението на „Дуджа“, мощните взривове бяха почувствани като земни трусове. Всичко от лавиците на операционната зала се срина на пода. Вратички на шкафове политнаха отворени, парчета от стъкло, усукани ивици пластмаса, хаос от метални хирургически инструменти.
Катя, вкопчена в Линдрос и в рамката на вратата, избърса устата си и каза:
— Хайде! Трябва да се измъкнем оттук!
Линдрос знаеше, че е права. Те имаха много малко време, за да се доберат до безопасно място и да останат там, докато най-лошото свърши.
И въпреки това не можеше да помръдне. Очите му бяха приковани в лицето на доктор Андърски. Колко много пъти по време на възстановяването си от това хирургическо насилие той бе мечтал да убие този човек. Не просто да го убие. Боже Господи! Какви начини за умъртвяване му беше измислил! Имаше моменти, когато тези все по-обстойни фантазии бяха единственото, което запазваше разсъдъка му. Колко пъти се бе будил от кошмари, в които гарвани кълвяха плътта му и разкъсваха скелета му. Сънят му бе толкова подробен, толкова осезаем, толкова истински, че понякога не можеше да се освободи от усещането, че е прекосил границата на лудостта. В онези застинали моменти единственото нещо, което му оставаше, бе да си представя в най-живи детайли смъртта на човека, който го беше лишил от живот.