Това, че този откровено брутален мироглед му бе наложен от враговете му, бе даденост, принцип, по който бе живял през целия си съзнателен живот. Той си го повтаряше по няколко пъти на ден, макар че никога не му се беше случвало да има нужда да се оправдава пред себе си, за което и да е от своите решения или действия. Неговият ум, неговото сърце и ръката му бяха ръководени от Аллах и той вярваше изцяло в това. Възможността техният план да не успее никога не му бе идвала наум. Сега тази мисъл надделяваше над всички други, дори над натрапчивата му нужда да отмъсти сам за осакатяването на баща му или за смъртта на сестра му.
Тичайки надолу по стълбите, установи, че долното ниво вече е потънало до средата на прасците във вода. Той измъкна своя „Глок 36“, провери патроните 45-и калибър, увери се, че оръжието е заредено. Водата се плискаше в краката му, нивото й нарастваше с всяка следваща стъпка. Той имаше чувството, че се движи срещу прилива. Това го подсети за пореден път за сблъсъка му с Борн под кея в Одеса. Как само съжаляваше, че тогава не го довърши. Ако не беше проклетото куче, беше сигурен, че би се справил.
Но нямаше време за обвинения, а и той не беше човек, свикнал да живее с фрази като „Ами ако…“. Беше прагматик, така че сега се насочи към хеликоптера, където се намираше най-важният товар. За съжаление тайният изход към замаскираната площадка за хеликоптери бе в дъното на долното ниво. Това разположение беше умишлено, така че изходът да е възможно най-близо до ядрените лаборатории в случай на евентуална атака.
Това, което не влизаше в сметките му, бе възможността нападателите да разкрият подземната река. Надяваше се, че водата няма да причини щети при хеликоптерната площадка, тъй като по целия й периметър имаше доста широки отвори за оттичане. Тази мисъл го занимаваше, докато тичаше покрай отворената врата на операционната зала, където видя Катя. Тя стискаше неумело с две ръце една от неговите собствени полуавтоматични пушки. Но не жената на Вейнтроп прикова вниманието му, а видът на Мартин Линдрос, който стоеше с окървавени ръце над тялото на човека, който го беше осакатил — доктор Андърски.
Напевният ритъм на арабски молитви се промъкваше в тъмнината под моргата. Хората на Джамил се молеха, приведени над земята, обърнати към Мека. От дъното на рампата светлината се издигаше нагоре като пръстите на ръка. Тайрон носеше кецове, но Сорая се бе събула, за да заглуши стъпките си.
Като се придвижиха внимателно към долния край на рампата, Сорая и Тайрон надникнаха в мазето. Първото, което Сорая видя, бяха двете коли: белият шевролет и линкълнът. Зад тях имаше нещо, което приличаше на блестяща черна лимузина. От лявата страна на линкълна четирима мъже бяха коленичили на молитвени килимчета и бяха притиснали чела в земята. Отдясно имаше стъклена врата. Сорая изпружи шия, но не можа да намери подходящ ъгъл, за да надникне през стъклото.
Те чакаха. Най-после молитвите свършиха. Мъжете се изправиха, навиха килимчетата си и ги прибраха. След това групата се разпръсна. Двама от мъжете изчезнаха по спираловидна стълба от неръждаема стомана към самата морга. Останалите двама надянаха латексови ръкавици, отвориха вратите на линкълна, започнаха да го оглеждат толкова внимателно и старателно, сякаш бяха професионални криминолози.
Сорая, любопитна да разбере какво има зад стъклената врата, даде знак на Тайрон да остане на място и да я прикрива, ако е необходимо. Той кимна, извади евтин пистолет, дръжката му бе увита в черен изолирбанд, отдръпна се назад в дълбоката сянка. Не за първи път през последните няколко часа Сорая се почувства успокоена, че той е с нея. Той бе израсъл на улицата, познаваше Вашингтон много по-добре от нея.
Наблюдавайки двамата мъже да оглеждат линкълна, тя изчака, докато се обърнат с гръб към отвора на рампата, след това тихо изтича до вратата. Натисна дръжката, отвори вратата и се плъзна вътре.
Веднага я лъхна студ, който идваше от хладилните помещения, където държаха труповете. Пред нея имаше къс, широк коридор с шест отворени врати. Тя надникна през първата и видя телата на двамата мъже, която я бяха нападнали на строителната площадка. Съгласно строгата саудитска ислямска традиция бяха поставени на груби дървени маси и облечени в най-прости роби.
Сърцето й подскочи. Телата бяха първото неопровержимо доказателство, че Карим работи с група терористи от „Дуджа“ вътре във Вашингтон. Как бяха пропуснали тази спяща клетка на „Дуджа“ точно под носа им? Свръхмодерното оборудване за наблюдение бе добро, но дори и най-съвършената електронна система не можеше да следи всяко човешко същество, което се промъкваше през границите на Америка.