С ръмжене той извърна глава настрани. Те бяха се изкачили на достатъчна височина, за да не пречат планините на сигнала, така че той отвори мобилния си телефон, опита се отново да се свърже със Сорая. Телефонът иззвъня, което бе добър знак. Но тя пак не отговори, което не беше добър знак. Този път той остави кратко съобщение на гласовата поща, в което намекваше за Одеса. То щеше да бъде загадка за всеки, освен за самата Сорая.
След това той се обади на Дерон, който все още бе във Флорида.
— Имам проблем, който само ти можеш да решиш — каза му без предисловия.
— Казвай.
Те бяха свикнали да общуват по този начин — кратко и ясно.
— Нуждая се от пълно оборудване.
— Няма проблем. Къде си?
— На около осем часа от Вашингтон.
— Добре. Тайрон ще ти достави всичко. На кое летище „Дълес“ или „Рейгън Интернешънъл“?
— На нито едно от двете. Ще се приземим на около осемнайсет километра южно от Анандейл — каза Борн, като даде на Дерон координатите във Вирджиния, които беше получил от пилота. — Това е в източния край на имота на „Систейн Лабс“ — „Систейн Лабс“ бе, разбира се, филиал на „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“. — Благодаря, Дерон.
— Няма проблем, мой човек. Само ми се ще самият аз да бях там.
Когато Борн прекъсна, Мартин се размърда.
— Джейсън.
Слабият шепот на Мартин го накара да приближи главата си до тази на своя приятел. Миризмата на разкъсана плът, на предстояща смърт бе отблъскваща.
— Тук съм, Мартин.
— Човекът, който зае мястото ми…
— Карим. Братът на Фади, знам. Знам всичко, Мартин. Започна с мисията в Одеса, която Конклин ми даде. Аз бях със Сорая на срещата с нейния информатор. Млада жена се приближи, тичайки към нас. Това беше Сара ибн Ашеф, сестрата на Карим и Фади. Аз стрелях към нея, но не съм я улучил, — както мислех. Прострелял я е един от хората на Фади. Искал е да я убие, защото имала любовна връзка.
Единственото око на Мартин, зачервено, все още бе пълно с живот.
— Карим… него трябва… да хванеш, Джейсън. — Той хриптеше, дъхът му излизаше на пресекулки, заедно с розова слуз и кръв. Той е умникът… шахматистът… паякът, седящ в центъра на… Исусе… на мрежата.
Очите му бяха отворени широко, вътре бе събрана цялата болка, която го разтърсваше.
— Фади… Фади бе само… фасадата… сплотяващата фигура. Карим е… наистина… опасният.
— Мартин, чух всичко, което каза, и сега е време да почиваш.
— Не, не… — Линдрос изглеждаше обладан от странен бяс. — Много време… за почивка, когато… умра.
Той бе започнал да кърви отново. Докторът се наведе и попи кръвта с марля, която съвсем скоро подгизна.
— За Карим целта не е… просто Америка, Джейсън. А самото ЦРУ. Той ни мрази — всички нас с… всяка фибра на… тялото си. Затова… затова той… е готов да… заложи… всичко, целия си… живот и душата си, за да… проникне… вътре.
— Какво смята да прави? Мартин, какво смята да прави?
— Да унищожи ЦРУ. — Мартин погледна нагоре към Борн. — Ще ми се да знаех повече. Господи, Джейсън, как се провалих.
— Не беше твоя вината, Мартин. — Изражението на Борн бе твърдо. — Ако обвиняваш себе си, за каквато и да е част от това, ще ме ядосаш много.
Линдрос се опита да се усмихне, но не успя съвсем.
— Не можем да позволим това, нали?
Борн му избърса устата.
Като мигновено прекъсване на тока в електрическа мрежа нещо пробяга по лицето на Линдрос — прозорец към тъмно, студено място. Той започна да трепери.
— Джейсън, слушай, когато всичко… свърши… искам да изпратиш дузина червени рози на Мойра. Ще намериш адреса й в… мобилния ми телефон у дома. Кремирай тялото ми. Отнеси пепелта ми в „Дъ Клайстърс“19 в Ню Йорк.
Борн почувства парене в очите.
— Разбира се, ще направя каквото искаш.
— Радвам се, че си… тук.
— Ти си най-добрият ми приятел. Единственият ми приятел.
— Това е тъжно и… за двама ни. — Линдрос се опита да се усмихне отново, предаде се, изтощен. — Знаеш… ли какво… има между нас, Джейсън… какво ни свързва? Ти… не можеш да си спомниш твоето минало, а… аз не мога… да понеса да си спомням… своето.
19
Филиал на нюйоркския музей на изкуствата, чиято сграда копира архитектурата на средновековен манастир. — Бел.прев.