Което означаваше, че се беше върнал в изходна позиция. Какво да прави с обаждането й? Пръстите му барабаняха някаква мелодия върху бюрото. Разбира се, той можеше да не стори нищо, просто да забрави, че този разговор въобще се е състоял. Но тогава, ако нещо се случеше на централата, той никога нямаше да си прости. Ако се допуснеше, разбира се, че все още беше жив, за да почувства непоносимата вина.
Преди да се разколебае отново, той сграбчи слушалката, набра номера на своя познат в Белия дом.
— Здрасти, Кен. Питър е. Получих спешно обаждане за директора. Можеш ли да го намериш — заради мен? Той е при вас.
— Съжалявам, Питър, не мисля, че е тук!
Сърцето на Питър подскочи.
— Кога си тръгна?
— Изчакай, ще вляза в системата. — Секунда по-късно Кен каза: — Сигурен ли си в сведенията си? Директорът ви не е бил тук днес, не е включен в графика за срещи.
— Благодаря ти, Кен. Моя грешка.
О, Боже Господи, помисли си той, Сорая е луда, ама и аз не съм добре. Той погледна през отворената врата на своята работна кабина. Оттам се виждаше ъгълът на кабинета на Линдрос._Ако това не е Линдрос, кой, по дяволите, управлява „Тифон“?_
Той се разтършува за мобилния си телефон. Веднага щом успя да накара пръстите си да заработят, набра номера на Сорая.
Трийсет и девета глава
Тайрон изчака търпеливо Сорая да се покаже през стъклената врата. Усетил мобилния й телефон да вибрира, той й даде сигнал и тя се плъзна безшумно в сенките край входа на рампата.
— Двамата скапаняци приключиха — прошепна той. — Сега са горе с техните хора.
— По-добре да тръгваме — каза Сорая.
Но преди да поемат обратно по рампата, той я хвана за ръката.
— Не сме свършили тук, момиче. — Той посочи. — Видя ли това до линкълна?
— Какво е? — Тя проточи врат. — Лимузина?
— Не просто някаква си лимузина. Тази е с правителствени номера.
— С правителствени номера?
— Не само, това са номерата на ЦРУ.
Улавяйки напрегнатия й поглед, той поясни:
— Дерон ме научи да гледам за такива. — Той кимна натам. — Чат си, нали, провери сама.
Сорая се промъкна покрай линкълна. Тя ахна, като видя не само че това бяха номера на ЦРУ, но че беше лимузината на Стария. Изведнъж тя разбра защо си правеха труда да балсамират Стария. Те се нуждаеха от тялото, което означаваше две неща: то трябваше да може да се огъва и да не мирише.
Телефонът й отново завибрира. Тя го извади и погледна екрана. Беше Питър Маркс. Какво, по дяволите, искаше той? Провирайки се обратно към Тайрон, тя каза:
— Те са убили директора на ЦРУ. Това е неговата лимузина.
— Добре, ама какво ще правят с нея?
— Може би са го убили тук.
— Може би. — Тайрон почеса брадичката си. — Ама аз ги видях да ровичкат нещо вътре.
За трети път телефонът й завибрира. Този път беше Борн. Тя изпитваше отчаяна нужда да му каже какво става, но не биваше да рискува с дълъг разговор.
— Трябва да се измъкнем от тук веднага, Тайрон.
— Ти може би — каза той, очите му бяха приковани в лимузината. — Ама аз ще остана още малко.
— Твърде опасно е — каза Сорая. — Тръгваме веднага и двамата.
Тайрон вдигна пистолета си.
— Няма да ми заповядваш. Ще ти кажа какво ще направя, пък ти сама ще решиш.
Сорая поклати глава.
— Няма да те оставя тук. Не искам да се замесваш повече.
— Аз убих двама мъже заради теб, момиче, чат ли си. Колко още мога да се замеся?
Сорая трябваше да признае, че той е прав.
— Само едно не разбирам, защо изобщо се набърка в тая работа.
Тайран се ухили, защото знаеше, че тя се е отказала да спори с него.
— Имаш предвид какво ми пука? В квартала, дето аз и Дерон сме израсли, местните вършат нещо само по две причини: да изкарат пари или да прецакат някого. По възможност и двете. Аз наблюдавах Дерон от известно време. Той се измъкна от лайната, сам се измъкна. Аз много му се кефя, но винаги съм си мислил, че това е за него, не за мен. Сега, в цялата тази лайняна гадост, виждам, че и аз имам шанс за някакво бъдеще!