Той искаше да убие Борн, а не тези нещастни глупаци. Гневът му — Пустинният вятър, който бе наследил от дядо си — ставаше все по-силен, правейки го свръхчувствителен към външни дразнения. Но това не бе пустинята, той не беше сред бедуините, които не биха го предизвиквали.
Проблемът беше Борн; винаги Борн. Борн бе убил невинната Сара, гордостта на семейството. Карим бе й простил неблагочестивите възгледи, необяснимите отсъствия, стремежа й към независимост, обяснявайки тези неща със същата английска кръв, която течеше и в неговите вени. Той бе преодолял западната си кръв и затова трябваше да я върне отново към обичаите на пустинята, на саудитските нрави, които бяха нейното истинско наследство.
Сега Борн бе убил Фади, водача, който бе лицето на организацията. Фади, който разчиташе толкова много на планирането и финансирането от по-малкия си брат, както Карим бе разчитал на по-големия си брат да го защити. Той бе простил на Фади горещата му кръв, крайностите му, защото тези черти бяха жизненоважни за един лидер, който привличаше правоверните както с огнените си слова, така и с вдъхновяващите си подвизи.
Сега и двамата бяха мъртви — невинната и командирът, едната — бастион на моралната сила, другият — бастион на физическата сила. Оставаше само той от всички деца на Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Жив, но сам. От всичко бяха останали само спомените, които пазеше за Фади и Сара ибн Ашеф. Същите спомени като на баща му, осакатен, парализиран, безпомощен, прикован към леглото, нуждаещ се от специални колани, за да се качи на инвалидната количка, която презираше.
Това ще е краят на Борн, обеща си той. Това ще е краят на всички неверници.
Той премина по дългия лъкатушещ път, покрай ниските, лъскави лаборатории от зелено стъкло и черни тухли. Последният завой му разкри летището. Зад спрелия соврин се простираше широкият сиво-зелен полумесец на водата край Ококуан Бей.
Приближавайки се до пистата, той намали и огледа внимателно района. Совринът стоеше самотен в далечния край на пистата. Нямаше нито коли, нито някоя лодка да пори студените води на Белмънт Бей, нито хеликоптер да кръжи над околността. Фади беше мъртъв, а Борн седеше в соврина на негово място. За разлика от него обаче, Борн не можеше да разчита на подкрепление. Той отби колата, далеч от самолета, запали цигара и зачака. Скоро черният форд с неговите хора спря до него.
Той излезе и им даде инструкции. После се облегна на предната решетка на колата и продължи да пуши, докато фордът потегли по пистата.
Когато той стигна до самолета, вратата се отвори отвътре и стълбата се спусна. Двама от тримата мъже излязоха от колата и се качиха по стълбата.
Карим изплю угарката и я смачка с тока на обувката си. След това се качи на колата и пое по пътя към сградата на лабораторията, отделена от останалите в северния край на имота, точно срещу мястото, където се изхвърляше шлаката.
— Мога да ти помогна, Сорая — каза Питър Маркс, притиснал телефона си до ухото, — но мисля, че трябва да се срещнем.
— Защо? Ти трябва да бъдеш моите очи и уши в централата. Имам нужда да следиш измамника.
— Не знам къде е Линдрос — каза Питър. — Не е в кабинета си. Всъщност той не е в сградата. Не е уведомил и асистента си. Това да не е някаква епидемия?
Той чу как Сорая рязко си поема дъх.
— Добре — каза Сорая, — ще се срещнем, но аз избирам мястото.
— Както искаш.
Тя му даде адреса на моргата в североизточния край на Рок Крийк Парк.
— Бъди там — каза тя — колкото може най-скоро.
Маркс взе кола на ЦРУ и пристигна за рекордно кратко време. Спря откъм задната страна на моргата и остана в колата, както му беше заръчала Сорая. Преди да напусне централата, той си помисли да се свърже с Роб Бат, за да получи разрешение да вземе няколко агенти със себе си, но поради спешността на срещата се отказа да губи време да убеждава Бат.
Сорая почука по стъклото и това го накара да подскочи. Толкова беше потънал в мислите си, че не я видя да се приближава. Това още повече го изнерви, тъй като тя имаше огромно предимство пред него. Той през цялата си кариера е бил просто един чиновник, което сигурно бе истинската причина да не поиска да вземе никого със себе си. Той трябваше да продължава да се доказва пред своя гуру.
Маркс отключи вратите и Сорая се вмъкна на задната седалка. Определено не приличаше на умопобъркана.