Борн не се познаваше с Мойра. Мартин я беше споменал веднъж, когато той и Борн бяха много, много пияни.
Борн я видя сега за пръв път. Стройна, добре сложена фигура се очерта в мъглата, тъмна коса обрамчваше лицето й. Тя стоеше, където беше казала, пред дървото до оградата. Била в чужбина по работа, била се върнала, както му каза, само часове преди обаждането му. Изглежда, че е плакала за Мартин, докато е била насаме.
Със сухи очи тя му кимна и заедно се приближиха към южния парапет. Под тях имаше дървета. Отдясно се простираше гладката повърхност на Хъдсън. Реката изглеждаше мрачна и ленива, сякаш бе змия, която си сменяше кожата.
— Всеки от нас го познаваше по различен начин.
Мойра каза това предпазливо, сякаш се страхуваше да не издаде твърде много от това, което ги свързваше с Мартин.
Борн каза:
— Ако изобщо можеш да познаваш някого.
Очите й бяха подпухнали. Сигурно беше прекарала последните няколко дни в плач. Лицето й бе силно, с остри черти, тъмнокафявите й очи бяха раздалечени и интелигентни. Излъчваше необичайно спокойствие, сякаш бе жена в мир със себе си. Тя сигурно е била много подходяща за Мартин, помисли си Борн.
Той отвори капака на урната. Вътре имаше пластмасова торбичка с въглероден прах, материята на живота. С дългите си, деликатни пръсти Мойра отвори торбичката. Заедно те вдигнаха урната над парапета, обърнаха я, наблюдавайки как сивото вещество се разпръсва и се слива с мъглата.
Мойра се взираше в неясните сенки под тях.
— Важното е, че и двамата го обичахме.
Борн се замисли, че това е най-подходящата епитафия, която носеше успокоение и на трима им.