В този момент вратата се отвори и се появи Ан Хелд.
— Сър, имаме вътрешен проблем. Достъпът ми до секретна информация е отменен. Обадих се на „Електронна сигурност“ и те казаха, че не е грешка.
— Точно така, Ан. Това е част от плана за реорганизация на Матю. Според него нямаш нужда от достъп до свръх-секретна информация, за да вършиш работата, която ти давам.
— Но, сър…
— Чиновническият персонал си има свое ниво на достъп до информация — каза Лърнър. — Оперативният има друго. Чисто и ясно, без двусмислици. — Той погледна към нея. — Все още ли има проблем, мис Хелд?
Ан бе бясна. Погледна към Стария, но веднага разбра, че е безсмислено да очаква помощ от него. Тя оцени мълчанието, съучастието му като предателство към една връзка, която толкова дълго и упорито бе градила. Почувства се в правото си да се защити, но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото.
Беше готова да затвори вратата, когато куриер от отдел „Операции“ се появи зад нея. Тя се обърна, взе лист хартия от него и се върна обратно.
— Току-що получихме доклад за изчезналия агент — каза тя.
През последните няколко минути директорът ставаше все по-мрачен.
— Кой е той? — рязко попита той.
— Сорая Мур — отговори Ан.
— Ето — каза Лърнър твърдо, — как да си върша работата, когато хора, върху които нямам контрол, правят каквото си искат? Това се дължи директно на Линдрос, сър. Ако ми поверите управлението на „Тифон“, поне докато той или бъде намерен, или бъде потвърдено, че е мъртъв…
— Сорая е с Борн — каза Ан Хелд на шефа си, преди Лърнър да успее да продължи.
— По дяволите! — избухна директорът. — Как се е случило това?
— Изглежда никой не знае — каза Ан.
Директорът се бе изправил, лицето му бе пламнало от гняв.
— Матю, смятам, че „Тифон“ се нуждае от изпълнителен директор. От този момент това си ти. Върви и веднага поеми работата.
— Спри мотоциклета — каза Сорая в ухото му.
Борн поклати глава.
— Все още сме твърде близо до…
— Веднага — Сорая опря острието на нож към гърлото му. — Сериозно ти говоря.
Борн свърна в една странична улица, качи мотоциклета на тротоара и пусна подвижната подпора. Когато двамата слязоха, той се обърна към нея и каза:
— За какво, по дяволите, бе всичко това?
В очите й блестеше зле сдържан гняв.
— Ти уби Тим, ти, кучи сине.
— Какво? Как можа дори да си помислиш…?
— Ти каза на хората на Чевик къде е той.
— Ти си полудяла.
— Така ли? Твоя беше идеята да го изведеш от затворническия блок. Опитах се да те спра, но…
— Не съм убил Хитнър.
— Тогава защо не реагира, докато стреляха по него?
Борн не й отговори, защото нямаше отговор. Спомни си момента, когато бе измъчван от звук и — той потри челото си — от омаломощаваща болка. Сорая бе права. Чевик избяга, Хитнър бе мъртъв. Как бе допуснал да се случи всичко това?
— Бягството на Чевик бе внимателно планирано, дори и по време. Но как? — казваше Сорая. — Откъде знаеха хората на Чевик къде е той? Откъде знаеха, ако ти не си им казал? — Тя поклати глава. — Трябваше да се вслушам по-внимателно в историите, че си излязъл извън всякакъв контрол. Имаше само двама души в цялото ЦРУ, които успя да заблудиш: единият е мъртъв, а другият изчезнал. Ясно е, че не може да ти се има доверие.
С известно усилие Борн успя да сложи ред в мислите си.
— Има и друга възможност.
— Трябва да си много убедителен.
— Не съм се обаждал на никого, докато бяхме долу в килиите или навън.
— Може да си дал знак с ръка и какво ли не друго.
— Права си за начина, но грешиш за помагача. Спомняш ли си, че Чевик запали клечка?
— Как бих могла да забравя? — каза тя горчиво.
— Това бе сигналът за чакащия хамър.
— Точно това е въпросът, хамърът вече чакаше. Ти знаеше, защото ти си го организирал.
— Ако аз го бях организирал, щях ли да ти кажа за него? Помисли си, Сорая! Ти се обади на Хитнър да му кажеш, че излизаме навън. Хитнър е бил този, който се е обадил на хората на Чевик.
Смехът й бе остър и ироничен.
— Какво, тогава значи един от хората на Чевик е застрелял Тим? За какъв дявол биха го сторили?
— За да прикрият напълно следите си. Ако Хитнър е мъртъв, не може да бъде заловен и да ги издаде.