Осма глава
Толкова дълго вървяха по тясната, коварно покрита със сняг пътека, по която Алем го водеше надолу, че Борн вече се съмняваше, че някога ще стигнат. Изведнъж обаче тя все пак свърши, отдалечи се от зашеметяващия планински склон и изведе към алпийска ливада, многократно по-голяма от тази, на която бяха свалени двата хеликоптера. По-голямата част от нея обаче бе разчистена от снега.
Селото бе по-скоро сбирщина от порутени миниатюрни постройки. Вместо улици имаше пътеки от утъпкана пръст. Стадо кафяви кози вдигнаха удължените си муцуни, щом чуха стъпките им, но очевидно разпознаха Алем и продължиха да дъвчат вяло сухата кафява трева. Някъде в далечината изцвилиха коне, когато миризмата на двамата мъже стигна до тях.
— Къде е баща ти? — каза Борн.
— В кръчмата, както обикновено. — Алем го погледна. — Но аз няма да те заведа там. Ще отидеш сам. Дано да не разбере, че съм ровил из останките.
— Аз ти обещах, Алем — кимна Борн.
— Не е нужно дори да знае, че си ме срещал.
— Как да го позная?
— По крака — левият му крак е по-тънък и видимо по-къс от десния. Казва се Заим.
Борн тъкмо се канеше да тръгва, когато Алем постави пръстена на Линдрос в ръката му.
— Ти си го намерил, Алем…
— Но принадлежи на приятеля ти — каза момчето. — Ако ти го върна, може би той няма да е мъртъв.
Беше време за ядене. Пак. Можеш да се ограничаваш от всичко друго, бе казал Оскар Линдрос на сина си, но не можеш да откажеш да ядеш. Трябва да си пазиш силите. Разбира се, похитителите ти биха могли да те оставят да умреш от глад, но само ако искат да те убият, а случаят явно не беше такъв. Биха могли да поставят опиати в храната ти — което и бяха направили, след като изтезанията на Мартин Линдрос не дадоха резултат. Нямаше полза — нито от това, нито от притъпяването на сетивата му. Той капсулова разсъдъка си. Баща му се беше погрижил за това. Тиопенталнатрият например му оплете езика, но пак не каза нещо, което да им е полезно. Всичко, което искаха да знаят, бе заключено в трезора на ума му, недостъпно за тях.
Идваха по график, така че през повечето време беше сам. Хранеха го редовно, макар че понякога пазачите плюеха в чинията му. Единият отказваше да го измие, когато се изцапа. Щом вонята стана непоносима, донесоха някакъв маркуч. Леденостудената струя го събори на земята, блъсна го в каменната стена. Остана да лежи там с часове, кръв и вода се смесваха в розови вадички, а той седеше край спокойното езеро и ловеше пъстърва след пъстърва.
Но това беше преди седмици — или поне на него му се струваше така. Сега бе по-добре. Осигуриха му дори лекар, който заши най-лошите прорезни рани, превърза го, даде му антибиотици за треската, която бушуваше в тялото му.
Сега можеше да се отдалечава от езерото за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Имаше време да се огледа наоколо, осъзна, че се намира в пещера. Съдейки по студа и воя на вятъра във входа на пещерата, явно беше нависоко, вероятно все още някъде на Рас Дежен. Не бе виждал Фади лично, но от време на време се появяваше неговият заместник, когото чу да наричат Абуд ибн Азиз. Този мъж го разпитваше най-често, след като Фади не успя да го пречупи през първите дни от неговото пленничество.
Линдрос познаваше типажи като Абуд ибн Азиз — варварин по природа, този човек бе чужд на цивилизацията. И винаги щеше да бъде. Чувстваше се добре в девствената пустиня, където бе роден и израсъл. Това Линдрос успя да разбере по арабския му диалект — Абуд ибн Азиз беше бедуин. Неговите разбирания за добро и зло бяха категорично черно-бели, без нюанси. В това отношение той бе точно като Оскар Линдрос.
На Абуд ибн Азиз, изглежда, му доставяше удоволствие да разговаря с пленника. Може би го привличаше неговата безпомощност. Може би се заблуждаваше, че ако разговарят достатъчно дълго, Линдрос би могъл да види в него приятел; че може да се задейства стокхолмският синдром и Линдрос да започне да се идентифицира с похитителя си. А може пък просто да играеше „доброто ченге“, защото именно той подсушаваше с кърпа Линдрос след атаките с маркуча, той го преобличаше, когато Линдрос бе твърде слаб или не бе в състояние да го направи сам.
Линдрос обаче не се поддаваше на изкушението да протегне ръка от изолацията си, да се сприятели. Никога не се бе сприятелявал с лекота. Беше установил, че е далеч по-лесно да си самотник. Всъщност баща му го насърчаваше в това отношение. Да си самотник е предимство, ако искаш да си шпионин, казваше той. Тази особеност на характера му бе отбелязана и в личното досие на Линдрос, когато премина през изтощителната, продължила цял месец процедура по проучването му, въведена от садистичните специалисти психолози на ЦРУ точно преди приемането му в агенцията.